Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Има все пак и добри неща — възразяваше Кандид.

— Може би има — казваше Мартен, — но аз не съм ги виждал.

Докато спореха така, чуха се топовни гърмежи. Гърмежите ставаха все по-чести с всеки миг. Всички на кораба грабнаха далекогледите си. На около три мили разстояние те видяха два кораба, които се сражаваха помежду си. Вятърът ги приближи толкова до френския кораб, че всички пътници имаха удоволствието да наблюдават битката напълно спокойно. Най-после единият от двата кораба изстреля един залп така ниско и така точно, че потопи другия. Кандид и Мартен ясно забелязаха стотина души на кувертата на потъващия кораб, те вдигаха ръце към небето и надаваха страшни викове, след миг вълните погълнаха всичко.

— Ето на — рече Мартен, — ето как хората се отнасят едни към други.

— Вярно е — съгласи се Кандид, — че има нещо дяволско в тази работа.

Казвайки тези думи, той забеляза нещо яркочервено, което плуваше край кораба. Спуснаха лодката да видят какъв е този предмет. Оказа се, че това е една от неговите овце. Кандид се зарадва много повече, че е намерил отново тази овца, отколкото се бе опечалил, когато загуби сто овце, натоварени с едри диаманти от Елдорадо.

Френският капитан скоро забеляза, че капитанът на победилия кораб беше испанец, а капитанът на потъналия кораб беше холандски пират. Той беше именно онзи, който беше ограбил Кандид. Огромните съкровища, които този злодей бе завладял, сега бяха погребани заедно с него на дъното на морето и само една овца се беше спасила.

— Вие виждате — каза Кандид на Мартен, — че понякога престъплението бива наказано. Този негодник, холандският капитан, има участта, която заслужаваше.

— Да — възрази Мартен, — но трябваше ли да загинат и пътниците, които бяха на неговия кораб? Бог наказа този мошеник, дяволът удави другите.

Френският кораб и испанският кораб продължиха пътя си и Кандид продължи разговора си с Мартен. Те спориха петнадесет дни наред и в края на тези петнадесет дни бяха толкова напреднали в спора си, колкото и в първия ден. Но все пак говореха, разменяха мисли, утешаваха се взаимно. Кандид галеше овцата си.

— Щом те намерих — казваше той, — защо да не намеря отново и Кюнегонд?

Най-после зърнаха френския бряг.

— Бил ли сте някога във Франция, господин Мартен? — запита Кандид.

— Да — отвърна Мартен, — обиколил съм няколко провинции. Има провинции, където половината от жителите са луди, в други — хората са прекалено хитри, в трети — общо взето, са доста благи и доста глупави, в четвърти пък са много духовити, и навсякъде главното занимание на хората е любовта, второто е злословието и третото е да се говорят глупости.

— Но, господин Мартен, виждал ли сте Париж?

— Да, виждал съм Париж. В него има всички тези неща: това е хаос, тъпкало, там всеки търси удоволствие и почти никой не го намира, поне на мен така ми се стори. Прекарах кратко време там. Когато пристигнах, крадците на пазара Сен Жермен ми обраха всичко, самия мен ме взеха за крадец и прекарах осем дни в тъмница. След това станах коректор в една печатница, за да спечеля пари, та да мога да се завърна пеш в Холандия. Там опознах пишещите негодници. Казват, че имало доста образовани хора в този град, бих искал да вярвам, че е така.

— Колкото до мен, не съм ни най-малко любопитен да видя Франция — рече Кандид, — лесно ще разберете, че когато човек е прекарал един месец в Елдорадо, няма особено желание да види каквото и да било на земята освен госпожица Кюнегонд. Ще я чакам във Венеция и затова ще трябва да преминем Франция, за да отидем в Италия. Няма ли да ме придружите дотам?

— На драго сърце — отвърна Мартен. — Казват, че във Венеция е добре само за благородните венецианци, но че там все пак приемат доста добре чужденците, ако имат много пари; аз нямам пари, вие имате; ще ви следвам навсякъде.

— Впрочем — каза Кандид — смятате ли, че земята първоначално е била море, както се твърди в онази дебела книга, която принадлежи на капитана на нашия кораб?

— Ни най-малко — каза Мартен, — както и не вярвам на всички ония фантазии, които ни разправят от някое време насам.

— Но с каква цел е бил създаден този свят? — запита Кандид.

— За да ни вбесява — отговори Мартен.

— Не сте ли наистина учуден — продължи Кандид — от любовта на онези две момичета от страната на орехоните към двете маймуни. Аз ви разказах това приключение, нали?