Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

Кандид беше много доволен от една актриса, изпълнителка на ролята на кралица Елисавета в една доста плоска трагедия, която се играе понякога.

— Тази актриса ми харесва много — каза той на Мартен, — тя прилича малко на госпожица Кюнегонд, много ще ми бъде приятно да я поздравя.

Перигординският абат му предложи да го представи на актрисата. Понеже беше възпитан в Германия, Кандид веднага попита какъв е етикетът и как се отнасят във Франция към английските кралици.

— Различно — рече абатът; — в провинцията ги водят по кръчмите, в Париж ги уважават, докато са красиви, и ги изхвърлят на улицата, когато умрат.

— Изхвърлят цариците на улицата! — извика Кандид.

— Да, наистина — каза Мартен. — Господин абатът е прав. Аз бях в Париж, когато госпожица Моним 14 14 Госпожица Моним — има се пред вид голямата френска актриса Адриана Льокуврьор. мина, както се казва, от този свят на онзи свят. Отказаха й дори това, което тези хора наричат „погребални почести“, тоест да гниеш заедно с всички дрипльовци от квартала в някое отвратително гробище; от всичките си събратя само тя беше погребана на ъгъла на улица „Бургон“. Това трябва да й е причинило голяма мъка, защото тя имаше възвишена душа.

— Това е крайно неучтиво — рече Кандид.

— Какво да се прави? — каза Мартен. — Такива са тези хора. Представете си всички възможни противоречия, всички несъвместими неща, и вие ще ги откриете в правителството, в съдилищата, в черквите, в зрелищата на тази странна нация.

— Вярно ли е, че в Париж хората постоянно се смеят? — запита Кандид.

— Да — отвърна абатът. — Смеят се, но когато се вбесят, защото тук хората изразяват негодуванието си, като избухват в смях, дори вършат най-отвратителни дела, като се смеят.

— Коя беше тази дебела свиня — запита Кандид, — дето ми наговори толкова лоши неща за пиесата, на която толкова плаках, и кореше актьорите, които ми доставиха такова удоволствие?

— Това е човек, който не умее да живее — отговори абатът. — Изкарва си хляба, като говори лошо за всички пиеси и за всички книги. Мрази всички, които успяват, както евнусите мразят тези, които се наслаждават. Това е една от онези змии в литературата, които се хранят с тиня и отрова, един драскач.

— Какво наричате „драскач“? — попита Кандид.

— Автор на пасквили като Фрерон — каза абатът. Кандид, Мартен и перигординецът разсъждаваха така на стълбата, гледайки как тълпата излиза от театъра.

— Макар че много бързам да видя отново госпожица Кюнегонд — каза Кандид, — все пак бих искал да вечерям с госпожица Клерон, намирам я възхитителна.

Абатът не беше човек, който можеше да има достъп до госпожица Клерон, защото тя се движеше само в отбрано общество.

— Тя е заета тази вечер — отвърна той, — но ще имам честта да ви заведа при една благородна дама и там ще опознаете Париж, както щяхте да го познавате, ако бяхте живял тук четири години.

Кандид, който беше любопитен по природа, се остави да го заведат при тази дама, която живееше на края на предградието Сент Оноре. Там всички гости играеха на фараон. Дванадесет тъжни играчи държаха в ръка по цяла книжка от карти — нелеп дневник на нещастията им. Царуваше дълбоко мълчание, бледност покриваше лицата на играчите, тревога личеше върху лицето на онзи, който държеше банката, а домакинята, седнала до банката, с безмилостно изражение, следеше зорко с очи на рис всяко удвояване на залога, всяко „седем пъти пода“. Щом някой играч подгънеше картите си, тя строго, но учтиво го караше да ги оправи. Не се сърдеше, защото се страхуваше да не загуби клиентите си. Дамата искаше да я наричат маркиза дьо Паролиняк. Дъщеря й, петнадесетгодишна девойка, също беше между играчите и със смигания я уведомяваше за хитрините на тези нещастници, които се мъчеха да поправят жестокостите на съдбата. Перигординският абат, Кандид и Мартен влязоха; никой не стана, никой не ги поздрави, никой не ги погледна, всички бяха дълбоко съсредоточени в картите си.

— Госпожа баронеса Тундер-тен-тронк беше неучтива — каза Кандид.

Междувременно абатът се наведе над ухото на маркизата, тя се понадигна и почете Кандид с благосклонна усмивка, а на Мартен кимна с глава по най-благороден начин. Нареди да дадат стол и колода карти на Кандид, който в две игри загуби петдесет хиляди. След това вечеряха доста весело и всички бяха учудени, че Кандид ни най-малко не е развълнуван от тази загуба. Лакеите си казваха помежду си на своя лакейски език: „Този трябва да е някой английски лорд.“ Вечерята беше като повечето вечери в Париж: най-напред мълчание, след това глъчка, в която не се различават никакви думи, после шеги, повечето от които блудкави, лъжливи новини, глупави разсъждения, малко политика и много злословия; говори се дори за нови книги.