Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Да, госпожо — отговори Кандид. Маркизата му каза с нежна усмивка:

— Отговаряте ми като млад вестфалец. Един французин би ми казал: „Вярно е, че обичам госпожица Кюнегонд, но като видях вас, госпожо, страхувам се, че вече не я обичам.“

— Уви, госпожо — рече Кандид, — ще отговоря, както желаете.

— Любовта ви към нея е започнала, когато сте вдигнал кърпичката й — каза маркизата, — аз искам да вдигнете жартиерата ми.

— На драго сърце — отвърна Кандид и я вдигна.

— Но аз желая да ми я сложите на крака — каза дамата и Кандид й я сложи.

— Виждате ли — каза дамата, — вие сте чужденец тук; понякога оставям моите парижки поклонници да се топят цели две седмици от любовна мъка, а на вас се отдавам още от първата вечер, защото един млад вестфалец трябва да се посрещне радушно като гост на нашата страна.

На ръцете на младия чужденец красавицата забеляза два огромни диаманта и ги похвали така чистосърдечно, че те бързо минаха от пръстите на Кандид на пръстите на маркизата.

Завръщайки се в къщи със своя перигордински абат, Кандид изпитваше известни угризения, че е изневерил на госпожица Кюнегонд. Господин абатът разбра мъката му. Той бе получил само малка част от петдесетте хиляди ливри, които Кандид бе загубил в играта, както и от стойността на двата брилянта, които бяха наполовина подарени, наполовина изтръгнати. Той имаше намерение да се възползва, доколкото може, от облагите, които познанството му с Кандид можеше да му донесе. Говори му много за Кюнегонд, Кандид му каза, че щом се види със своята красавица във Венеция, непременно ще й поиска прошка за изневярата си.

Перигординецът стана двойно по-учтив и по-внимателен и започна да проявява нежна загриженост към всичко, което Кандид казваше, към всичко, което вършеше, към всичко, което искаше да извърши.

— Значи, вие имате среща във Венеция, господине — каза му той.

— Да, господин абате — отговори Кандид. — Непременно трябва да намеря госпожица Кюнегонд.

Увлечен от удоволствието да говори за предмета на любовта си и верен на навика си, той разказа част от своите приключения с тази знаменита вестфалка.

— Вярвам, че госпожица Кюнегонд е много духовита и пише очарователни писма — рече абатът.

— Никога не съм получавал писма от нея — каза Кандид. — Защото, нали разбирате, бях изгонен от замъка заради любовта си към нея, не можех да й пиша. Скоро след това научих, че е мъртва, после я намерих отново и пак я загубих, най-после от две хиляди и петстотин левги й изпратих писмо по нарочен човек и сега чакам отговора й.

Абатът, който слушаше внимателно, като че ли се позамисли. След малко той се сбогува двамата чужденци, като ги прегърна нежно. На следния ден, когато се събуди, Кандид получи едно писмо със следното съдържание:

„Мой много скъпи и любими господине, От осем дни лежа болна в този град. Научих се, че сте тук. Бих литнала в обятията ви, ако можех да се изправя на крака. Научих се, че сте минал през Бордо. Оставих там верния Какамбо и старицата, които скоро ще дойдат при мен. Губернаторът на Буенос Айрес ми взе всичко, но ми остава вашето сърце. Елате, вашето присъствие или ще ме върне към живота, или ще ме накара да умра от радост.“

Това очарователно, това неочаквано писмо изпълни Кандид с неизразима радост; но той бе съкрушен от новината, че неговата скъпа Кюнегонд е болна. Разкъсван от тези две чувства, той взема златото и диамантите си и казва да го заведат заедно с Мартен в странноприемницата, където е отседнала госпожица Кюнегонд. Разтреперан от вълнение, той влиза в стаята, сърцето му се разтуптява, заговаря с разхълцан глас, иска да разтвори завесите на леглото, иска да донесат светлина.

— В никакъв случай! — казва му прислужницата. — Светлината ще я убие! — И тя бързо затваря завесите.

— Скъпа моя Кюнегонд — каза Кандид с плач, — как се чувствате? Щом не можете да ме видите, поне ми говорете.

— Тя не може да говори — казва прислужницата. Тогава дамата измъква от леглото една пухкава ръка, която Кандид дълго облива със сълзи, а после напълва с диаманти, като оставя и една кесия със злато върху креслото. Посред тези вълнения ето че пристига един пристав, следван от перигордииския абат и цял взвод стражари.

— Значи, тези са двамата подозрителни чужденци? — казва той и веднага заповядва на своите юнаци да ги хванат и да ги замъкнат в затвора.

— В Елдорадо не се отнасят така към пътниците — възкликна Кандид.

— Сега аз съм по-манихей от всякога — каза Мартен.