Така Пакет разкриваше сърцето си на добрия Кандид в стаята му, в присъствието на Мартен, който му каза:
— Виждате, че вече съм спечелил половината от облога.
Брат Жирофле беше останал в трапезарията, за да пийне една-две чашки, докато стане обедът.
— Но вие имахте тъй весел и тъй доволен вид, когато ви срещнах! — рече Кандид на Пакет. — Пеехте и галехте театинеца тъй нежно и непринудено и изглеждахте тъй щастлива, колкото сега твърдите, че сте нещастна.
— О, господине — отвърна Пакет, — това е още една от неволите на нашия занаят. Вчера един офицер ме наби и ограби, а днес трябва да изглеждам в добро настроение, за да се харесам на един калугер.
Кандид не пожела да чуе повече. Той призна, че Мартен е бил прав. Седнаха на масата с Пакет и театинеца. Обядът беше доста приятен и към края сътрапезниците си говореха с известно доверие.
— Отче — каза Кандид на калугера, — струва ми се, че вие имате съдба, на която всички трябва да завиждат: вие пращите от здраве, по лицето ви личи, че сте щастлив, намерил сте много красиво момиче, за да се забавлявате, и изглеждате много доволен, че сте театински монах.
— Ей Богу, господине — отвърна брат Жирофле, — бих желал да видя всички театинци на дъното на морето. Сто пъти съм бивал изкушавал от мисълта да подпаля манастира и да отида да се потурча. Когато бях едва петнадесетгодишен, родителите ми ме насилиха да навлека това омразно расо, за да остане повече наследство на по-стария ми брат, дяволите да го вземат този проклетник! Завист, раздори и бяс царуват в манастира. Вярно е, че държах няколко бездарни проповеди, с които изкарах малко пари, но игуменът ми задигна половината. С остатъка издържам разни курви.
Когато се върна вечер в манастира, иде ми да си разбия главата о стената на общата ни спалня; всичките ми събратя са в същото положение.
С обичайното си хладнокръвие Мартен се обърна към Кандид.
— Ето — каза му той, — не спечелих ли целия облог?
Кандид даде две хиляди пиастри на Пакет и хиляда пиастри на брат Жирофле.
— Гарантирам ви — рече той, — че сега ще бъдат щастливи.
— Ни най-малко не вярвам — каза Мартен. — Може би с тези пари ще ги направите още по-нещастни.
— Каквото и да стане — рече Кандид, — едно нещо ме утешава: виждам, че често отново срещаме хората, които сме смятали, че никога вече няма да видим. Възможно е, щом намерих моята червена овца и срещнах Пакет, да намеря и Кюнегонд.
— Желая ви тя да ви направи щастлив един ден — каза Мартен, — но много се съмнявам в това.
— Много сте жесток — заключи Кандид.
— Защото много съм преживял — възрази Мартен.
— Но погледнете тези гондолиери — поде Кандид. — Те непрекъснато пеят.
— Не сте ги виждали, когато са в къщи с жените си и със сополивите си деца — възрази Мартен. — Дожът си има своите грижи, гондолиерите си имат други. Вярно е, че ако се претегли всичко, съдбата на един гондолиер е за предпочитане пред съдбата на един дож, но струва ми се, че разликата е толкова незначителна, че не си заслужава труда да се разглежда.
— Много се говори — каза Кандид — за някой си сенатор Пококуранте 19 19 Пококуранте (ит.) — равнодушен, безразличен.
, който живеел в онзи хубав дворец на Брента 20 20 Река Брента се влива в Адриатическо море при Венеция.
и приемал чужденците доста любезно. Твърдят, че бил човек, който никога не е имал грижи…
— Бих желал да видя един толкова рядък екземпляр — каза Мартен.
Кандид веднага прати човек да помоли благородния Пококуранте да му разреши да го посети на следния ден.
ГЛАВА XXV
ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПОКОКУРАНТЕ, ВЕНЕЦИАНСКИ БЛАГОРОДНИК
Кандид и Мартен отидоха с гондола по Брента и влязоха в двореца на благородния Пококуранте. Градините бяха добре подредени и украсени с изящни мраморни статуи, дворецът беше издържан в хубав стил. Домакинът, шестдесетгодишен мъж, много богат, прие много учтиво двамата любопитни чужденци, но бе малко сдържан, нещо, което смути Кандид, но се хареса на Мартен.
Най-напред две хубавички, спретнати момичета поднесоха шоколад, като умело го разбиха на пяна пред гостите. Кандид не можеше да не похвали тяхната хубост, усърдие и сръчност.
— Те са доста добри същества — каза сенаторът Пококуранте. — Понякога взимам една от тях в леглото си, защото дамите от града доста са ми дотегнали с тяхното кокетство, ревност, разправии, лоши настроения, дребнавост, гордост, глупост, пък ми и омръзна да им пиша сонети или да поръчвам на други да им ги пишат. Но в края на краищата и тези две момичета почват много да ме отегчават.
Читать дальше