След обеда, разхождайки се из една дълга галерия, Кандид бе поразен от красотата на картините. Той запита от кой майстор са първите две.
— От Рафаело — отговори сенаторът. — Купих ги много скъпо преди няколко години, от суетност. Казват, че това е най-красивото, което има в Италия, но на мен никак не ми харесват: тоновете са прекалено тъмни, фигурите не са достатъчно закръглени и не изпъкват достатъчно, драпериите не приличат никак на тъкана материя. С една дума, каквото и да казват хората, не виждам в тях истинско подражание на природата. Ще ми хареса картина, когато в нея видя самата природа, а такива картини няма. Аз притежавам много платна, но вече не ги гледам.
Докато чакаха да приготвят вечерята, Пококуранте нареди да се изпълни концерт пред гостите. Кандид намери музиката чудесна.
— Този шум може да забавлява човека половин час — рече Пококуранте, — но ако трае по-дълго, всички се изморяват, макар че никой не смее да го признае. Днес музиката е вече станала само изкуство да се изпълняват трудни пиеси, а това, което е само трудно, не се харесва дълго време. Може би бих предпочел операта, ако не бяха открили тайната да направят от нея изрод, който ме отвращава. Нека ходи да слуша опера онзи, комуто харесват слаби трагедии в музикална форма, в които сцените са създадени само за да дадат доста неуместно повод за две-три смешни и глупави песни, та да може някоя актриса да покаже гласовите си способности; нека припада от удоволствие който си ще или който може да припада, като гледа как някой скопец тананика ролята на Цезар или на Катон и се разхожда тромаво по сцената. Колкото до мен, аз отдавна съм се отказал от тия просташки зрелища, с които днес се слави Италия и за които кралете плащат така скъпо.
Кандид поспори малко, но доста сдържано. Мартен беше изцяло на мнението на сенатора.
Седнаха на масата. След една разкошна вечеря всички влязоха в библиотеката. Когато видя един великолепно подвързан Омир, Кандид поздрави светлейшия благородник за добрия му вкус.
— Ето — каза той — една книга, която доставяше най-голяма наслада на великия Панглос, най-добрия философ на Германия.
— На мен не ми доставя никаква наслада — отвърна хладно Пококуранте. — Едно време ми втълпяваха, че ми е приятно да го чета. Но това вечно повторение на битки, които си приличат, тези богове, които винаги се намесват, за да не направят нищо решаващо, тази Елена, която е повод за войната и която почти не е действащо лице в пиесата, тази Троя, която обсаждат и никога не превземат — всичко това ми причиняваше смъртна скука. Питал съм понякога учени дали и те се отегчават като мен, когато я четат. Всички откровени хора ми признаха, че винаги захвърлят тази книга, но че човек трябва да я има в библиотеката си като паметник на древността, подобно на онези ръждясали медали, които нямат никаква стойност.
— Ваше превъзходителство сигурно не мисли така за Вергилий? — каза Кандид.
— Съгласен съм — отвърна Пококуранте, — че втората, четвъртата и шестата книга на неговата „Енеида“ са отлични, но колкото до неговия благочестив Еней, силния Клоант, приятеля Ахат, малкия Асканий, глупавия цар Латин, гражданката Амата и блудкавата Лавиния, струва ми се, че на света няма нищо по-студено и по-неприятно. Предпочитам Тасо и измислиците на Ариосто.
— Смея ли да ви запитам, господине — рече Кандид, — дали четенето на Хораций не ви доставя голямо удоволствие?
— У него има максими — каза Пококуранте, — които един светски човек може да използва и които, понеже са стегнати в енергични стихове, се врязват по-лесно в паметта, но не се интересувам много от пътуването му до Бриндизи и от описанието му на една лоша вечеря, нито от хамалските свади с някой си Пупил, чиито думи били според Хораций пълни с гной, и някой си друг, чиито думи били като оцет. С крайно отвращение прочетох грубите му стихове срещу старите жени и вещиците и не виждам каква заслуга може да има в това да кажеш на своя приятел Меценат, че ако бъде поставен от него между лиричните поети, той ще достигне звездите с вдъхновеното си чело. Глупците се възхищават от всичко у един уважаван автор. Аз чета само за собствено удоволствие, обичам само това, което ми допада.
Кандид, който беше възпитан никога да не преценява нещата със собствения си ум, беше крайно учуден от това, което чуваше. Мартен обаче намираше, че Пококуранте разсъждава доста разумно.
— О, ето Цицерон! — рече Кандид. — Смятам, че никога не се уморявате да четете този велик човек.
Читать дальше