Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Четохте ли романа на господин Гоша, доктор по богословие? — запита перигординският абат.

— Да — отговори един от сътрапезниците, — но не можах да го довърша. Ние имаме множество безочливи книги, но всички те, взети заедно, не могат да надминат безочието на Гоша, доктор по богословие. До гуша ми дойде това море от отвратителни книги, с които ни заливат, и затова почнах да играя на фараон.

— А какво ще кажете за „Смесици“ на архидякона Трюбле — попита абатът.

— О — каза госпожа дьо Паролиняк, — колко е скучен този смъртен! С какъв интерес говори за онова, което всички знаят! Колко важно разисква върху това, което не заслужава да бъде споменато дори мимоходом! Как тъпо повтаря чужди остроумия! Как разваля всичко, което е оплячкосал! О, как ме отвращава той! Но повече няма да ме отвращава: достатъчни ми са и няколкото страници, които прочетох от този архидякон.

На вечерята присъствуваше един учен човек с вкус, който подкрепи думите на маркизата. След това заговориха за театър. Дамата запита защо някои трагедии, които понякога се играят, не могат да се четат. Човекът с добрия вкус много добре обясни как една пиеса може да събуди известен интерес, без да има почти никакви качества. С няколко думи той доказа, че не е достатъчно да създадеш едно-две от онези положения, които се срещат във всички романи и винаги пленяват зрителите, че е необходимо да бъдеш нов, без да бъдеш чудат, да бъдеш често възвишен и винаги естествен, че трябва да познаваш човешкото сърце и да го накараш да говори, да бъдеш голям поет, без нито едно от действащите лица в пиесата да прилича на поет, да познаваш отлично езика си, да го говориш чисто, винаги хармонично, без някога римата да наврежда на смисъла.

— Онзи, който не спазва всички тези правила — добави той, — може да напише една-две трагедии, на които да ръкопляскат в театъра, но той никога няма да бъде считан измежду добрите писатели. Има твърде малко добри трагедии: едни са идилии в диалог, добре написани и добре римувани, други представляват политически разсъждения, които приспиват, или многоглаголствания, които отблъсват; трети са фантасмагории на побъркани хора, написани във варварски стил, с несвързани фрази, с дълги обръщения към боговете — защото авторът не знае да говори на хората и изпълнени с лъжливи максими и надути общоизвестни истини.

Кандид слушаше тези думи с внимание и си състави високо мнение за учения. Тъй като маркизата се бе погрижила да го сложи до себе си на вечерята, той се наведе към нея и шепнешком я попита кой е този човек, който говори така умно.

— Той е един учен — отговори дамата, — който никога не играе на карти и когото абатът понякога води да вечеря у дома. Много разбира от пиеси и книги, автор е на една освиркана трагедия и на една книга, която никой не е видял извън книжарницата на издателя му освен екземпляра, който авторът ми посвети.

— Велик човек! — рече Кандид. — Той е втори Панглос. — После се обърна към него и му каза: — Господине, вие несъмнено смятате, че всичко върви отлично във физическия и в духовния свят и че нищо не може да бъде другояче.

— Аз ли, господине! — възкликна ученият. — Не мисля нищо подобно. Намирам, че у нас всичко върви наопаки, че никой не знае нито мястото си, нито отговорността си, нито какво върши, нито какво трябва да върши и че с изключение на тази вечеря, която е доста весела и където наглед има доста сговорност, цялото останало време минава в непристойни спорове: янсенисти срещу молинисти, правници срещу духовници, книжовници срещу книжовници, царедворци срещу царедворци, банкери срещу народа, жени срещу мъжете си, роднини срещу роднини — една вечна война.

Кандид му възрази:

— Виждал съм и по-лошо. Но един мъдрец, който по-късно има нещастието да бъде обесен, ме научи, че всичко това е прекрасно, че това са сенките на една чудесна картина.

— Вашият обесен философ се е подигравал с хората — рече Мартен. — Вашите сенки са отвратителни петна.

— Хората създават петната — каза Кандид — и не могат да се лишат от тях.

— Значи, вината не е тяхна — рече Мартен.

Повечето от картоиграчите, които не разбираха нищо от този разговор, продължаваха да пият. Мартен спореше с учения, а Кандид разказа част от приключенията си на домакинята.

След вечеря маркизата отведе Кандид в своя будоар и го покани да седне на едно канапе.

— И така — каза му тя, — вие сте все още безумно влюбен в госпожица Кюнегонд Тундер-тен-тронк?