Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

Той се просълзи, гледайки негъра, и разплакан, влезе в Суринам.

Първото нещо, за което попитаха, беше дали няма някой кораб, който може да бъде изпратен в Буенос Айрес. Човекът, към когото се обърнаха, беше точно капитан на испански кораб и той им каза, че е готов да се договори с тях честно и почтено. Определи им среща в една кръчма. Кандид и верният му Какамбо заедно с двете си овце отидоха да го чакат там.

Кандид, който не умееше да се прикрива — каквото му беше на сърцето, това му беше и на езика, разказа на испанеца всичките си приключения и му призна, че иска да отвлече госпожица Кюнегонд.

— В никой случай не бих ви откарал в Буенос Айрес — каза капитанът. — Щом красивата Кюнегонд е любимката на негово превъзходителство, мен ще ме обесят, и вас също.

Тези думи поразиха Кандид като гръм и той дълго плака, накрая дръпна Какамбо настрана и му рече:

— Ето какво трябва да направиш, скъпи приятелю. Всеки от нас има в джобовете си диаманти за пет-шест милиона. Ти си по-ловък от мен, иди сам в Буенос Айрес да доведеш госпожица Кюнегонд. Ако губернаторът ти създаде затруднения, дай му един милион, ако не отстъпи, дай му два. Ти никога не си убивал инквизитори и няма да възбудиш никакви подозрения. Аз ще наема друг кораб и ще отида да те чакам във Венеция. Тя е свободна страна и там човек няма защо да се страхува нито от българите, нито от аварите, нито от евреите, нито от инквизиторите.

Какамбо одобри това мъдро решение. Много тежко му беше, че ще трябва да се раздели с добрия си господар, който бе станал негов задушевен приятел, но радостта, че ще може да му услужи, надделя над скръбта му от раздялата с него. Те се прегърнаха със сълзи на очи. Кандид му заръча да не забравя и добрата старица. Какамбо замина още същия ден. Много добър човек беше този Какамбо.

Кандид остана още известно време в Суринам в очакване някой друг капитан да се съгласи да го закара в Италия заедно с двете овце, които му бяха останали. Той нае слуги и купи всичко, което му бе необходимо за едно дълго пътуване. Най-после господин Вандердендур, собственик на един голям кораб, се яви при него.

— Колко искате — запита го Кандид, — за да ме закарате право във Венеция заедно с моите хора, с багажа ми и с тези две овце?

Капитанът се съгласи да направи това за десет хиляди пиастри. Кандид веднага се съгласи.

„Охо — каза си наум съобразителният търговец Вандердендур, — този чужденец дава направо десет хиляди пиастри, без да се пазари! Трябва да е много богат.“ След малко той се върна и заяви, че не можела замине за по-малко от двайсет хиляди.

— Добре, ще ги получите — рече Кандид.

„Бре — си каза тихичко търговецът, — този човек дава двайсет хиляди пиастри така леко, както и десет хиляди!“ Той отново се върна и каза, че не може да го закара до Венеция за по-малко от трийсет хиляди пиастри.

„О, о — каза си отново холандският търговец, — трийсет хиляди пиастри не са нищо за този човек. Навярно двете овце са натоварени с огромни съкровища. Да не настояваме повече. Нека най-напред ни плати трийсетте хиляди пиастри, а после ще видим…“

Кандид продаде два малки диаманта, по-малкият от които струваше повече от всичките пари, които искаше търговецът. Той му плати предварително. Двете овце бяха закарани на кораба. След това Кандид се качи на една лодка, за да отиде до кораба, който бе на котва в залива. Капитанът вдигна платната и отплува, при това духаше попътен вятър. Вцепенен от смайване, Кандид скоро го изгуби от погледа си.

— Уви — извика той, — ето измама, достойна за стария свят.

Върна се на брега, потънал в скръб, защото всъщност бе загубил толкова много, че с него би могъл да направи богати двайсет царе. Той отиде право при холандския съдия. И понеже беше малко развълнуван, потропа грубо на вратата, влезе, изложи случая си, като викаше малко по-високо, отколкото е прилично. Съдията най-напред го глоби десет хиляди пиастри, загдето е вдигнал толкова шум, след това го изслуша търпеливо, обеща му да разгледа случая, щом се върне търговецът, и накрая го накара да плати още десет хиляди пиастри разноски по делото.

Тази съдебна процедура окончателно отчая Кандид. Наистина той бе преживял хиляди пъти по-мъчителни нещастия, но бездушието на съдията и на търговеца, който го бе ограбил, раздразни злъчката му и той потъна в черна меланхолия. Човешката злоба се разкриваше пред него в цялата си грозота и само тъжни мисли се въртяха в главата му. Най-после той намери един френски кораб, който се готвеше да замине за Бордо. И понеже нямаше вече овце, натоварени с диаманти, Кандид нае една кабина на умерена цена. Той разгласи из града, че ще плати пътя и храната и ще даде отгоре и две хиляди пиастри на някой почтен човек, който би го придружил до Европа при условие, че той ще бъде най-отвратеният от своето положение и най-нещастният в цялата провинция.