Майкъл Конъли - Трафик

Бош се замисли за Силвия. Сигурен беше, че бъркаха.

— Говори ли със съпругата, за да й съобщиш, че самоличността е потвърдена?

— Не, Ървинг го направи снощи.

— Казал ли й е за аутопсията, за това, че не е самоубийство?

— Това не зная. Виж, аз не си седя с Ървинг както ти с мен сега и не го питам за всичко, което ми хрумне.

Бош започваше да става нежелан.

— Само още няколко въпроса, Франки. Частайн концентрирал ли бе вниманието си върху черния лед?

— Не. Когато вчера получихме тази твоя папка, той едва не се изпусна в гащите. Имах чувството, че чуваше за тази страна на нещата за първи път. Това някак си ми достави удоволствие, Хари. Ако изобщо нещо от цялата работа може да доставя удоволствие.

— Е, сега можеш да му разкажеш всичко останало, което ти съобщих.

— Няма начин. Този разговор не се е състоял. Трябва да се опитам да докарам нещата така, сякаш до всичко съм достигнал сам, преди да му предам каквото и да е.

Бош мислеше бързо. Какво друго можеше да го пита?

— Ами бележката? Тази част от историята сега не се връзва. Ако не е било самоубийство, тогава откъде се е взела тази бележка?

— Вярно, това е проблем. Ето защо притиснахме така съдебния лекар. Можем само да предположим, че той или я с държал в задния си джоб през цялото време, или че този, който го е пречукал, го е заставил да я напише. Не зная.

— Да-а. — Бош се замисли за миг. — Ти би ли написал такава бележка, ако някой се кани да те пречука на пода?

— Не зная бе, човек. Когато срещу тях е насочено оръжие, хората правят неща, за които никога не би предположил. Те винаги таят надежда, че всичко внезапно може да се оправи. Това е моето мнение.

Бош кимна, но не знаеше дали е съгласен или не.

— Трябва да тръгвам — каза Шийхан. — Дръж ме в течение.

Бош кимна пак и Шийхан го остави сам с двете чаши кафе на масата. След няколко секунди той се върна.

— Знаеш ли, никога не съм ти казвал, много жалко, че с теб се случи такова нещо. Можехме да използваме помощта ти, Хари. Винаги съм го мислел.

Бош вдигна поглед към него.

— Да, Франки. Благодаря ти.

Комплексът на проекта за отстраняване на средиземноморския плодов вредител се намираше в края на Източен Лос Анжелис, на „Сан Фернандо роуд“. Не беше далеч от окръжния център по съдебна медицина, в който се помещаваше моргата. Бош се изкушаваше да се отбие и да види Тереса, но реши, че трябва да й даде време да се успокои. Смяташе също, че това решение е страхливо, ала не го промени. Просто продължи да кара.

Комплексът бе бивша окръжна психиатрична клиника, престанала да функционира като такава няколко години по-рано, когато постановленията на Върховния съд направиха практически невъзможно правителството (в лицето на полицията) да отстранява душевноболните от улиците и да ги държи затворени за наблюдения и за безопасността на обществото. Клиниката на „Сан Фернандо роуд“ бе затворена, когато окръгът обедини психиатричните си центрове.

Оттогава сградата бе използвана за най-различни цели, включително като декор за филм на ужасите, разказващ за обитавана от духове лудница, и дори като временна морга, когато земетресение нанесе щети на медицинския център преди няколко години. Труповете се складираха в два хладилни камиона на паркинга. Поради спешната ситуация общинските управници трябваше да вземат първите камиони, до които успееха да се докопат. Отстрани на един от тях с боя бяха изписани думите: „Живи омари от щата Мейн!“ Бош помнеше, че прочете за това в рубриката за куриози на „Таймс“ „Само в Лос Анжелис“.

На входа имаше пропуск, където пазеше полицай. Бош свали прозореца си, показа му значката и го попита кой ръководи проекта срещу вредителите. Беше му посочено мястото за паркиране и входът към ръководния сектор.

На вратата към сектора все още стоеше надпис: „Забранено за пациенти без придружители“. Бош влезе, тръгна по един коридор и се размина с друг полицай, на когото кимна. Стигна до бюрото на някаква секретарка, пред която отново се легитимира и помоли да се срещне със завеждащия ентомолог. Тя проведе кратък телефонен разговор и сетне придружи Хари до близък кабинет, където го представи на някой си Роланд Едсън. Секретарката се суетя край вратата с ужасен вид, докато накрая Едсън не й каза, че няма повече нужда от нея.

Когато останаха сами в кабинета, Едсън рече:

— Изкарвам си прехраната с убиване на вредители, детективе, а не на хора. Това сериозно посещение ли е?