Майкъл Конъли - Хари

Бош и Едгар бяха телефонирали предварително и ги посрещнаха на портала. Дадоха им напътствия как да стигнат по извития път до огромното имение във френски провинциален стил, построено на самия връх на „Върха“. Вратата им отвори латиноамериканска прислужница и ги въведе в дневна, по-голяма от цялата къща на Бош. Имаше две камини и три различни мебелирани къта. Хари не бе сигурен какво се цели с това. Дългата северна стена на стаята почти изцяло беше от стъкло и разкриваше прекрасен изглед към Долината. Домът на Бош също се намираше на хълм, но с разлика от неколкостотин метра височина и навярно десет милиона долара ширина. Прислужницата им каза, че семейство Кинкейд скоро ще дойдат при тях.

Бош и Едгар застанаха до прозореца, каквото и се предполагаше че трябва да направят. Богатите те караха да чакаш, за да се почувстваш свободен да се възхитиш на онова, което притежават.

— Панорамна гледка — рече Едгар.

— Моля?

— Така се казва, когато си толкова нависоко. Панорамна гледка.

Бош кимна. Няколко години по-рано заедно с жена си Джери беше продавал недвижими имоти, за да си изкарва странични доходи, докато не стана ясно, че в крайна сметка полицейската му работа ще мине на заден план.

Оттук се виждаше Долината чак до планината Санта Сузана. Хари можа да различи планината Оут над Чатсуърт. Спомни си, че преди години бе ходил там на екскурзия. Гледката обаче не можеше да се нарече прекрасна. Тежък смог — особено за април — покриваше Долината. Тук бяха достатъчно високо, за да са над него. Или поне така изглеждаше.

— Зная какво си мислите. Смог за един милион долара. Бош се завъртя. В дневната бяха влезли усмихнат мъж и жена с безизразно лице. Зад тях стоеше друг мъж в тъмен костюм. Хари познаваше първия от телевизията. Сам Кинкейд — царят на колите. Беше по-нисък, отколкото очакваше. По-набит. Тъмният му загар беше истински, а не телевизионен грим. Същото се отнасяше и за гарвановочерната му коса. По телевизията винаги приличаше на перука. Носеше спортна риза като онези, с които винаги го показваха по рекламите. Като онези, с които десет години по-рано показваха и баща му.

Жената беше с няколко години по-млада, около четиридесетте, — добре запазена вследствие седмичните масажи и посещения в салоните на Родео Драйв. Тя гледаше покрай Бош и Едгар. Имаше разсеяно изражение и Хари веднага разбра, че Катрин Кинкейд навярно не се е възстановила след загубата на дъщеря си.

— Но знаете ли какво? — усмихнато продължи Сам Кинкейд. — Нямам нищо против да гледам смога. Семейството ми от три поколения продава автомобили в този град. От 1925. Това са много години и много коли. Смогът ми напомня за тях.

Думите му звучаха като отрепетирани, сякаш ги използваше винаги, когато имаше гости. Той се приближи и протегна ръка.

— Сам Кинкейд. И жена ми Кейт.

Бош се ръкува и представи себе си и Едгар. Начинът, по който Кинкейд изгледа Едгар, преди да се ръкува с него, накара Хари да си помисли, че партньорът му навярно е първият чернокож, стъпил в тази дневна — без да се броят прислужниците.

Бош погледна към мъжа, който продължаваше да стои на прага. Кинкейд го забеляза и го представи.

— Това е Д. Ч. Рихтер, началникът на охраната ми. Помолих го да дойде с нас, ако нямате нищо против.

Бош се озадачи, но не възрази. Той кимна и Рихтер му отвърна. Беше приблизително на негова възраст, висок и слаб. Късата му посивяваща коса лъщеше от гел. Носеше и малка златна обеца на лявото ухо.

— С какво можем да ви помогнем, господа? — попита Кинкейд. — Трябва да кажа, че съм изненадан от посещението ви. Предполагам, че при при тези обстоятелства вие двамата би трябвало да сте някъде навън и да се опитвате да усмирите зверовете.

Последва неловко мълчание. Кейт Кинкейд гледаше надолу към килима.

— Разследваме убийството на Хауард Елайъс — отвърна Едгар. — И на дъщеря ви.

— На дъщеря ми ли? Не разбирам какво искате да кажете.

— Защо не седнем, господин Кинкейд? — предложи Бош.

— Естествено.

Кинкейд ги отведе до един от трите мебелирани кътове. Два дивана гледаха един срещу друг от двете страни на стъклена масичка. До тях имаше камина, в която Бош почти можеше да влезе. Семейство Кинкейд седнаха на единия диван, а Хари и Едгар на другия. Рихтер остана прав, настрани, малко зад дивана на Кинкейд.

— Ще ви обясня — каза Бош. — Тук сме, за да ви съобщим, че продължаваме следствието за убийството на Стейси. Налага се.

Мъжът и жената ги изгледаха изумено. Хари продължи: