Майкъл Конъли - Хари

— Нека първо ви кажа с какво разполагаме до този момент. После правете каквото си искате.

Капитанът бръкна в джоба си, извади пакет „Малборо“ и започна да го разпечатва.

— Преди малко не ме ли помолихте за цигара? — попита Бош.

— Да. Това е неприкосновеният ми запас. Не би трябвало да го разпечатвам.

Всичко това нямаше никакъв смисъл. Детективът го наблюдаваше, докато палеше цигара, след което му протегна пакета. Хари поклати глава и пъхна ръце в джобовете си, за да е сигурен, че няма да посегне.

— Ще те дразня ли, ако пуша? — попита Гаруд, като вдигна цигарата си с иронична усмивка.

— Не, капитане. Моите дробове сигурно вече са скапани, но партньорите ми…

Райдър и Едгар махнаха с ръце. Изглежда също като Бош нямаха търпение да стигнат до същността на въпроса.

— Добре тогава — най-после каза капитанът. — Ето какво ни е известно. Последен курс за тази нощ. Мъж на име Елуд… Елуд… Почакайте малко.

Той извади малък бележник от същия джоб, от който бе извадил цигарите, и прегледа записките на първата страница.

— Да бе, Елдридж. Елдридж Пийт. Той управлявал мотрисите сам. За цялата операция е нужен само един човек — всичко е компютризирано. Тъкмо се канел да затваря. В петък вечер последният курс е в единадесет. Та тогава било единадесет. Преди да изпрати горната мотриса надолу, той излиза навън, качва се на мотрисата, затваря и заключва вратата. После пак се връща тук, вкарва командата в компютъра и изпраща железницата долу.

Той отново погледна към бележките си.

— Тези неща си имат имена. Онази мотриса, която пратил долу, се казвала Синай, а другата Оливет. Човекът каза, че носели имената на библейски планини. Когато Оливет стигнала горе, му се сторило, че вътре няма никой. Затова излязъл да я заключи, — защото после трябвало да ги пусне още веднъж и компютърът да ги спре една до друга по средата на линията за през нощта. Щом свърши тази работа, вече можел да се прибира вкъщи.

Бош погледна към Райдър и направи движение, сякаш пишеше върху дланта си. Тя кимна, извади бележник и химикалка от обемистата си дамска чанта и започна да си води записки.

— Само че Елуд, искам да кажа Елдридж излиза да заключи мотрисата и открива двата трупа. Връща се вътре и звъни в полицията. Дотук ясно ли е?

— Ясно. После?

Бош вече обмисляше въпросите, които щеше да зададе на Гаруд, а после навярно и на Пийт.

— Та значи ние поемаме случая от страна на Сентръл и затова викат мен. Аз пращам четири момчета и те покриват местопрестъплението.

— Не са ли идентифицирали труповете?

— Не веднага. Във всеки случай, жертвите не са били идентифицирани лесно. Моите хора са действали по правилника. Приказвали с оня Елдридж Пийт, после потърсили гилзи и блокирали района на престъплението, докато не пристигнал екипът от патологията. Портфейлът и часовникът на мъжа липсват. И куфарчето му, ако разбира се, е носил такова. Но са го идентифицирали по писмо, което открили в джоба му. Било е адресирано до Хауард Елайъс. Щом разбрали кой е, моите момчета вече внимателно го огледали и видели, че наистина е Елайъс. Естествено, после позвъниха на мен, аз позвъних на Ървинг, той позвъни на началника и накрая се реши да повикаме вас.

Гаруд каза последните думи така, сякаш е участвал във вземането на решение. Бош погледна през прозореца. Наоколо продължаваха да се мотаят много детективи.

— Струва ми се, че онези момчета са направили нещо повече от това да ви позвънят, капитане — рече Бош.

Гаруд се завъртя и също погледна навън, сякаш изобщо не му бе хрумвало, че присъствието на петнадесетина детективи на местопрестъплението е нещо необичайно.

— Предполагам — рече той.

— Добре, какво друго? — попита Бош. — Какво друго са направили, преди да разберат коя е жертвата и че няма още дълго да се занимават със случая?

— Ами, както казах, приказвали с онзи тип Елдридж Пийт и претърсили района около мотрисите. И горе, и долу. Те…

— Открили ли са гилзи?

— Не. Убиецът е бил особено внимателен. Събрал е всички гилзи. Обаче със сигурност ни е известно, че е стрелял с деветмилиметров пистолет.

— Откъде знаете?

— Втората жертва, жената. Има изходна рана. Куршумът е рикоширал в стоманения корниз на прозореца, сплескал се е и е паднал на земята. Прекалено е смачкан, за да бъде подложен на изследване, но въпреки това е ясно, че е деветмилиметров. Хофман предполага, че е изстрелян от полицейски пистолет. Ще трябва да се надявате на по-добър куршум след аутопсиите, за да направите балистична експертиза. Ако изобщо стигнете дотам.