Майкъл Конъли: Хари

В продължение на близо две десетилетия той беше натрупал цяло състояние, като завеждаше дело след дело във федералния съд от страна на граждани, по някакъв начин сблъскали се с органите на реда. Елайъс съдеше патрулни полицаи, детективи, дори началника на полицията и самата институция. Беше агресивен и изправяше на подсъдимата скамейка всички, дори съвсем далечно свързани с инцидента и нележащи в основата на проблема. След като полицейско куче бе ухапало беглец, заподозрян в извършване на въоръжен грабеж, адвокатът заведе от страна на ранения дело срещу кучето, водача му и неговите шефове, та чак до началника на полицията. И за да увенчае докрай усилията си в служба на Правосъдието обвини инструкторите на водача от академията, както и служителите, които хранеха кучето.

В късните си вечерни изявления и честите си „импровизирани“, но хитро оркестрирани пресконференции на стъпалата пред окръжния съд на САЩ, Елайъс винаги се представяше като блюстител на справедливостта, глас в пустиня, вопиющ срещу злодеянията на фашистко-расистката военизирана организация, известна под името „Лосанджелеско полицейско управление“. За критиците си — както от полицията, така и от градската и окръжната прокуратура — расист бе самият Елайъс, който още повече задълбочаваше бездната в този и без това разделен град. За тях той представляваше утайката на право-раздавателната система, съдебен чародей, който можеше от раз да изтегли картата на расизма от колодата.

Най-често защищаваше цветнокожи. Умението му да ораторства и да подбира нужните му факти превръщаше клиентите му в герои, в симптоматични жертви на раз-вилнялата се полицейска хунта. Мнозина от южните квартали вярваха, че единствено Елайъс пречи на полицията да се превърне в окупационна, армия. Той бе един от малкото хора, които едновременно бяха толкова мразени и обичани в различни райони на града.

Малцина от онези, които го уважаваха, разбираха, че цялата му практика е изградена на основата на прост параграф от закона. Той водеше дела само във федерални съдилища и според разпоредбите на американските кодекси на гражданските права, което в случай, че спечели, му осигуряваше хонорарите от лосанджелеската управа.

Побоят над Родни Кинг, докладът на комисията „Кристофър“, порицал управлението под въздействието на процеса, последвалите граждански бунтове и случаят О. Дж. Симпсън оказваха въздействие върху всяко дело на Елайъс. За адвоката не беше особено трудно да печели дела срещу полицията и да убеждава съдебните заседатели поне да овъзмездят нанесените на ищеца щети. А съдебните заседатели не съзнаваха, че такива присъди дават възможност на Елайъс да изсмуква пари от града и неговите данъкоплатци, включително и от самите тях, суми, равняващи се на стотици хиляди долара.

В процеса за ухапването от кучето, превърнал се в емблематичен за Елайъс, съдебните заседатели решиха, че правата на ищеца са били накърнени. Но тъй като този ищец бе крадец, многократно арестуван и съден в миналото, те възмездиха щетите му само с един долар. Намерението им беше ясно — по-скоро да обърнат внимание на полицията, отколкото да превърнат престъпника в богаташ. За Елайъс обаче, това нямаше значение. В съответствие с федералните разпоредби той изпрати на общината сметка за хонорар в размер на 340000 долара. Градските власти надигнаха вой и извършиха финансова проверка, но накрая му платиха повече от половината от тази сума. Съдебните заседатели — и мнозина преди и след това — смятаха, че по този начин порицават лосанджелеското полицейско управление, а в действителност самите те плащаха за половинчасовите късни реклами на Елайъс по Канал 9, за неговото порше, италианските му костюми и разкошната му къща в Болдуин Хилс.

Елайъс, разбира се, не беше единствен. В града имаше десетки адвокати, които се занимаваха със случаи, свързани с нарушение на гражданските права от страна на полицията, и използваха същите федерални разпоредби, позволяващи им да смучат огромни суми от общинския бюджет. Не всички обаче бяха цинични и мотивирани от парите. Съдебните процеси на Елайъс и колегите му предизвикваха положителни промени в управлението. Дори враговете им — ченгетата — не можеха да не им го признаят. Подобриха се и условията в местните затвори. Гражданите получиха възможност без страх да подават жалби срещу недобросъвестни полицаи.

Но Елайъс изпъкваше над всички останали. Той привличаше вниманието на медиите, притежавайки ораторските умения на професионален актьор. Освен това, като че ли не прилагаше каквито и да е критерии в избора си на клиенти. Представляваше наркодилъри, които твърдяха, че са били подложени на тормоз в полицията, крадци, които обираха бедните, но не искаха да ги бият ченгета, убийци, които бяха застреляли жертвите си, но надигаха вой до небето, че полицията била стреляла срещу тях. Любимият цитат на Елайъс — използван като мото на рекламите му — бе, че злоупотребата с властта си е злоупотреба с властта, независимо дали жертвата е престъпник. Той винаги вперваше поглед към камерата и заявяваше, че ако обществото приеме такива злоупотреби по отношение на виновните, не след дълго те ще бъдат насочени и към невинните.