Майкъл Конъли - Хари

— Може ли вече да вляза, Гари? — попита той, като подаде глава през вратата.

Хофман вдигна поглед от куфарчето с инструментите си. Вече си бе подредил нещата и се канеше да го затвори.

— Може. Привършваме. Ти ли поемаш следствието, Хари?

— Да. Имаш ли нещо за мен? Нещо, което да ми оправи настроението за целия ден?

Бош влезе вътре, последван от Едгар и Райдър. Тъй като мотрисата беше постоянно под наклон, подът й представляваше стъпала, водещи към другата врата. Седалките също се намираха върху стъпаловидно издигащи се платформи от двете страни на централната пътека. Хари погледна към дървените пейки и внезапно си спомни колко твърди му се бяха стрували като дете.

— Страхувам се, че не — отвърна Хофман. — Тук е съвсем чисто.

Бош кимна, приближи се до първия труп и се загледа в него така, както се разглежда скулптура в музей. Не възприемаше гледката пред себе си като човек. Обръщаше внимание на подробностите, опитваше се да получи цялостна представа. Погледът му попадна върху кървавото петно и малката дупка във фланелката. Куршумът бе улучил жената право в сърцето. Бош си представи убиеца, застанал на вратата на мотрисата на четири метра от нея.

— Страхотен изстрел, а?

Беше стажантката, която не познаваше. Той я погледна и кимна. Бе си помислил същото — че престъпникът е имал опит с огнестрелно оръжие.

— Здравейте, струва ми се, че не сме се срещали. Аз съм Сали Там.

Тя протегна ръка и Бош я стисна. Стори му се странно. И двамата носеха гумени ръкавици. Той й каза името си.

— О — рече тя, — преди малко някой спомена за вас. За онзи случай с твърдо сварените яйца.

— Просто имах късмет.

Бош знаеше, че следствието, което споменаваха, му е донесло повече слава, отколкото заслужава. Всичко се дължеше на репортер от „Таймс“, който бе чул за случая и беше написал статия, дотолкова преувеличаваща уменията му, че в крайна сметка го изкарваше нещо като далечен роднина на Шерлок Холмс.

Той посочи към другия труп и й каза, че трябва да мине, за да го огледа. Тя отстъпи настрани и Хари се промъкна покрай нея, като внимаваше да не я допре. Докато приклякаше до трупа на Хауард Елайъс, чу, че стажантката се представя на Райдър и Едгар.

— Така ли го открихте? — попита той Хофман, който продължаваше да доприбира нещо в куфарчето си до краката на мъртвеца.

— Почти. Преобърнахме го, за да претърсим джобовете му, но после го върнахме в същото положение. На седалката зад теб има няколко полароидни снимки и можеш да ги погледнеш. Направиха ги хората от патологията, преди някой да го е докосвал.

Бош се завъртя и взе снимките. Хофман бе прав. Трупът се намираше в същото положение, в което го бяха намерили.

Отново се обърна към трупа и с две ръце премести главата му така, че да може да разгледа раните. Описанието на Гаруд се оказа точно. Убиецът беше стрелял в тила на Хауард Елайъс от упор. Макар че засъхналата по косата кръв отчасти скриваше входната рана, можеше да се види характерното барутно обгаряне. Раната на лицето бе чиста. Това, разбира се, не се отнасяше за кръвта, от която имаше достатъчно голямо количество. Но по кожата не се забелязваха обгаряния. Куршумът беше долетял от разстояние.

Бош повдигна ръката на жертвата и завъртя дланта така, че да разгледа входната рана. Ръката се движеше лесно. Процесът на вкочанясване все още не бе започнал — забавяше го студеният нощен въздух. По дланта също нямаше следи от барут. Детективът се замисли. Отсъствието на обгаряния по дланта означаваше, че в момента на изстрела оръжието се е намирало поне на метър, метър и двадесет. Ако Елайъс беше протегнал ръката си, това увеличаваше разстоянието с още един метър.

Едгар и Райдър разглеждаха втория труп. Бош усети, че са зад гърба му.

— Куршумът е долетял от около два метра, минал е през дланта и въпреки всичко е попаднал точно между очите — каза той. — Този тип е знаел да стреля. Не трябва да забравяме това, когато го открием.

Нито един от двамата не отговори. Хари се надяваше, че освен предупреждението, са доловили и увереността в думите му. Тъкмо се канеше да пусне ръката на убития на пода, когато забеляза дългата драскотина, започваща от китката и минаваща отстрани на дланта. Реши, че е резултат от свалянето на часовника на Елайъс и внимателно я разгледа. Нямаше кръв. Очертаваше се като чисто бяло разкъсване по повърхността на тъмната кожа, но изглеждаше достатъчно дълбоко, за да потече кръв.

За миг се замисли за това. Адвокатът не беше застрелян в сърцето, само в главата. Изтеклото от раните количество кръв показваше, че сърцето е продължило да функционира поне няколко секунди след като Елайъс е паднал. Логично бе да се предполага, че престъпникът е свалил часовника му непосредствено след изстрела — очевидно нямаше причини да се мотае. И все пак по драскотината на ръката нямаше кръв и тя най-вероятно бе получена доста време след като сърцето е спряло.