Майкъл Конъли - Хари

— Хората се променят.

Бош кимна.

— Така е. Но обикновено не и в най-важното.

— В най-важното ли?

— Ще ви разкажа нещо. Веднъж двамата с Франки хванахме един хлапак. Крадец на коли. Първо крадеше всеки боклук, който му попадне, после обикаляше и търсеше нещо хубаво, което да може да продаде за доста пари. Когато откриваше каквото му трябва, спираше зад него на светофар и го блъскаше отзад. Нали разбирате, само огъваше бронята, без да нанася съществени повреди. После собственикът на мерцедеса или поршето излизаше навън да провери. Хлапето се хвърляше вътре и отпрашваше. Собственикът оставаше с боклука.

— Спомням си, когато този начин на крадене на коли беше на мода.

— Да. Този тип го беше правил три месеца и беше събрал доста пари. Но веднъж ударил един ягуар прекалено силно. Дребничката старица в него не носела предпазен колан. Тежала четиридесетина килограма и се блъснала във волана. Силно. Нямало въздушна възглавница. Ударът смачкал единия й бял дроб, другият бил пробит от ребро. Тя седяла и гърдите й се пълнели с кръв, когато хлапето отворило вратата и просто я изхвърлило от колата. Оставило я на улицата и отпрашило.

— Спомням си този случай. Беше преди… десетина години, нали? Медиите вдигнаха страхотен вой.

— Да. Крадец на коли убиец. Тогава се намесихме ние с Франки. Случаят беше много особен и трябваше да бързаме. Накрая открихме хлапето чрез един гараж за крадени коли. Живееше във Венис и когато отидохме да го арестуваме, ни видя. Франки почука и то стреля през вратата. Тогава Франки имаше дълга коса. Куршумът мина през косата му. Хлапето избяга през задния изход и го гонихме из целия квартал. Междувременно повикахме подкрепление по радиостанцията. Това доведе и медиите — хеликоптери, репортери и всичко останало.

— Но го хванахте, нали? Спомням си, че го хванахте.

— Преследвахме го почти до края на Оакуд. Спипахме го в изоставена къща, сборище на наркомани. Те се разбягаха, а той остана, вътре. Знаехме, че има оръжие, вече беше стрелял по нас. Можехме да влезем и да го очистим. Никой нямаше да го направи на въпрос. Но Франки влезе пръв и го уговори да се предаде. Там бяхме само ние тримата. Никой нямаше да разбере или да оспори случилото се. Но Франки не мислеше така. Каза му, че смъртта на жената от ягуара е била случайна, че хлапето не е искало да я убие. Каза му, че все още има шанс. Петнадесет минути преди това то се бе опитало да го очисти, а сега Франки се мъчеше да му спаси живота.

Бош замълча за миг, спомнил си миговете в изоставената къща.

— Накрая хлапето излезе от килера с вдигнати ръце. Все още държеше пистолета. Оказа се толкова лесно… Но заслугата беше на Франки. Той беше онзи, който едва не отнесе куршума. Но Франки просто отиде, взе пистолета от ръката му и му сложи белезници. Това е.

Ентренкин дълго мисли, преди да отговори.

— Значи искате да кажете, че тъй като е спасил живота на един чернокож, когото спокойно и безнаказано е можел да убие, десет години по-късно той не би се опитал да задуши друг чернокож.

Бош поклати глава и се намръщи.

— Не. Казвам, че това просто беше един от случаите, когато съм виждал истинския Франк Шиън. Тогава разбрах какъв е в действителност. И затова съм сигурен, че твърденията на Харис са глупости. Той никога не би му подхвърлил фалшиви улики, никога не би нахлузил на главата му найлонова торба.

Хари зачака Ентренкин да каже нещо, но тя мълчеше.

— И изобщо не съм споменавал, че хлапето е било чернокожо. Това няма нищо общо.

— Мисля, че просто пропуснахте този очевиден момент. Може би, ако момчето в онази изоставена къща беше бяло, изобщо нямаше да се замислите, че сте могли да го убиете.

Бош продължително я изгледа.

— Не, не е така.

— Е, не си струва да спорим. Пропускате още нещо, нали?

— Какво?

— Няколко години по-късно вашето приятелче Шиън все пак е използвало пистолета си. И е стреляло срещу чернокож мъж на име Уилбърт Добс. Спомням си и този случай.

— Това беше съвсем друг случай. Добс беше убиец, който се нахвърли срещу Шиън. После всички го оправдаха; управлението, окръжната прокуратура, всички.

— Но не и съдебните заседатели. Това беше един от случаите на Хауард. Той даде вашия приятел под съд и спечели.

— Това бяха глупости. Процесът започна само няколко месеца след историята с Родни Кинг. Тогава в този град нямаше начин бяло ченге, стреляло срещу чернокож, да не бъде осъдено.

— Внимавайте, детектив, разкривате прекалено много от себе си.