— Значи смяташ, че е знаела, така ли?
— Възможно е. Но също смятам, че ако е знаела, е щяла да го приеме. Да си съпруга на Хауард Елайъс е означавало високо обществено положение. Много съпруги на такива мъже правят този компромис. Затварят си очите за някои неща, за да запазят чистия му неопетнен образ, и живота, който водят.
— Ами синът?
— Мисля, че е обожавал баща си. Ужасно страда.
Бош кимна. Уважаваше умението на Райдър да провежда разпити. Беше я виждал в действие и знаеше, че е изключителна. Знаеше също, че я е използвал по начин, не чак толкова различен от начина, по който Ървинг бе искал да я използва по време на пресконференцията. Беше я пратил в дома на Елайъс, защото знаеше, че тя ще се справи. Но и защото беше чернокожа.
— Зададе ли им основния въпрос?
— Да. Снощи и двамата са си били вкъщи. Не са излизали. Взаимно си осигуряват алиби.
— Страхотно — подметна Частейн.
— Добре, Киз — каза Бош. — Някой друг да иска да съобщи нещо?
Той се наведе напред, за да може да види лицата им. Никой не му отговори. Забеляза, че всички вече са изяли сандвичите си.
— Е, не зная дали сте чули нещо за пресконференцията, но началникът повика тежката артилерия. От утре сутрин в следствието се включва и ФБР. В осем имаме среща в заседателната зала на Ървинг.
— Мамка му — процеди Частейн.
— С какво са по-добри от нас, по дяволите? — попита Едгар.
— Навярно с нищо — отвърна Бош. — Но фактът, че го съобщи на пресконференцията, сигурно ще помогне за запазване на мира. Поне засега. Във всеки случай да оставим това за утре, когато ще видим как ще се развият нещата. Дотогава имаме още време. Ървинг неофициално ми нареди да прекратим следствието, докато не се появят агентите, но това са глупости. Казах му, че ще продължим да работим.
— Да, не трябва да оставяме акулата да умре, нали така? — обади се Частейн.
— Точно така, Частейн. Е, зная, че никой от нас не е спал. Мислех си, че някои можем да продължим и да свършим привечер, а други да отидат да подремнат и после отново да се включат. Какво ще кажете?
Отново никой не се обади.
— Добре, ето как ще се разделим. В багажника на колата ми има три кашона с папки от офиса на Елайъс. Искам вие от вътрешния отдел да ги вземете и да ги отнесете в заседателната зала на Ървинг. Преглеждате папките и записвате имената на ченгетата и всички останали, които трябва да се проверят. Искам да съставите списък. Когато се уверим в алибито на всеки от тях, го задраскваме и продължаваме нататък. Трябва да сте готови до утре сутрин, когато пристигнат агентите. После можете да си отидете и да се наспите.
— А какво ще правите вие? — попита Частейн.
— Ще се заемем със секретарката и асистента на Елайъс. После аз ще се прибера и ще подремна. Е, поне така се надявам. Довечера ще трябва да поговорим с Харис и да проверим онова нещо с Интернет. Искам да зная за какво се отнася, преди да се намеси ФБР.
— Най-добре да внимавате с Харис.
— Ще внимаваме. Това е една от причините, заради която го оставям за довечера. Ще разиграем картите както трябва и медиите дори няма да разберат, че сме приказвали с него.
Частейн кимна.
— Ами онези папки, които ни даваш, стари ли са или нови?
— Стари. Ентренкин е започнала със завършените дела.
— Кога ще можем да се запознаем с материалите за „Черния войн“? Това е важното. Останалото са глупости.
— Надявам се да ги получа по-късно днес. Но останалото не са глупости. Трябва да проверим и последната папка от офиса. Защото ако пропуснем нещо, после някой адвокат може да ни натрие носа в съда. Ясно ли е? Не пропускайте нищо.
— Ясно.
— Освен това защо толкова се интересуваш от материалите за „Черния войн“? Ти си оправдал онези ченгета, нали така?
— Да, и какво от това?
— В такъв случай мислиш ли, че в папката ще откриеш нещо по-различно от онова, което вече знаеш? Пропуснал ли си нещо, Частейн?
— Не, но…
— Но какво?
— Това е последното дело. Мисля, че сред материалите трябва да има нещо.
— Е, ще видим. Всяко нещо с времето си. Засега се заемете със старите папки и недейте да пропускате нищо.
— Казах ти, няма. Просто е досадно да знаеш, че си губиш времето.
— Добре дошъл в отдел „Убийства“.
— Да бе, да.
Бош бръкна в джоба си и извади малка кафява кесия. Вътре имаше няколкото дубликата на ключа за заседателната зала, които беше направил в китайския квартал на път за ресторанта. Той я остави на средата на масата и ключовете изтракаха.
Читать дальше