Майкъл Конъли - Хари

Бош свали капака на земята и разрови боклуците с палката. Смърдеше така, като че ли не е било изхвърляно от дни и не е било чистено от месеци. Откри празна дамска чанта и стара обувка. Постепенно го изпълни тревога, че го е изпреварил някой бездомник.

Почти на дъното, точно преди да се откаже и да продължи със следващото кошче, Бош видя плик, омазан с кетчуп, и го измъкна навън с два пръста. Разкъса го и погледна. Вътре имаше кожен портфейл и златен часовник „Картие“.

Качи се обратно с ескалатора, но този път не тичаше и продължаваше да разглежда съдържанието на плика. Верижката също беше златна или позлатена и се разтягаше. Бош леко подхвърли плика в ръка, за да премести часовника, без да го докосва. Търсеше парченца кожа, които можеха да са се заклещили между плочките. Не видя нищо.

Когато се върна в автомобила си, той си сложи ръкавици, извади портфейла и часовника и хвърли плика на пода отзад. После отвори портфейла и прегледа отделенията му. Елайъс беше носил шест кредитни карти и лични документи. Имаше малки, правени в студио снимки на жена му и на сина му. В отделението за банкноти имаше три квитанции и празен чек. Пари нямаше.

Куфарчето му лежеше на седалката до него. Той го отвори и извади папката си, после откри списъка с вещите на жертвите. В джобовете на Елайъс бяха открили само монета от двадесет и пет цента.

— Копелета такива — гласно каза Бош, когато осъзна, че онзи, който е взел портфейла, е решил да задържи парите от него. Елайъс едва ли щеше да тръгне за апартамента си само с двадесет и петте цента за Ейнджълс Флайт.

За пореден път се зачуди защо си пъха главата в торбата за хора, които не го заслужават. Знаеше, че вече е прекалено късно да се откаже. Опита се да потисне тази мисъл, но не успя. Отвратен от самия себе си, той поклати глава, после прибра часовника и портфейла в отделни пликчета за веществени доказателства и залепи отгоре им бели стикери, върху които написа номера на следствието, датата и часа — 06:45. След това написа кратко описание на всеки предмет в чекмеджето и в бюрото на Елайъс, в което се предполагаше, че са открити, подписа се в ъглите на стикерите и прибра пликчетата в куфарчето си.

Преди за запали двигателя, Бош си погледна часовника. Имаше десет минути, за да стигне до залата за пресконференции. Предостатъчно време.

На пресконференцията присъстваха толкова много журналисти, че неколцина от тях стояха пред вратата. Бош си проправи път и се провря вътре. Покрай задната стена беше пълно с камери върху триножници, зад които стояха оператори. Бързо ги преброи. Бяха дванадесет — скоро цялата страна щеше да научи за убийството. Присъстваха репортери от осем местни лосанджелески телевизионни станции, включително една испаноезична. Всички ченгета знаеха, че ако някъде има повече от осем камери, значи си попаднал в обектива на медиите. И че работиш по сериозен, опасен случай.

Бяха заети всичките четиридесетина сгъваеми стола. Представителите на телевизията носеха скъпи костюми, а дамите бяха гримирани, докато тези от радиото бяха по дънки и вратовръзките на мъжете бяха разхлабени.

Бош погледна към подиума с емблемата на лосанджелеското полицейско управление. Наоколо се вихреше оживена дейност. Аудиотехниците монтираха апаратурата си към постоянно разклоняващото се дърво от микрофони. Един от тях стоеше точно зад подиума и правеше проверка на системата. Ървинг бе застанал настрани и тихо се съвещаваше с двама мъже в униформи и пагони на лейтенанти. Единият беше Том О’Рурк от пресцентъра на управлението. Не познаваше другия, но реши, че е адютантът на заместник-началника, Майкъл Тълин, който го бе събудил няколко часа по-рано. От другата страна на подиума стоеше четвърти човек, облечен в сив костюм. Бош нямаше представа кой може да е. Началникът на полицията още го нямаше. Не можеше да чака медиите да се приготвят. Медиите трябваше да чакат него.

Ървинг го забеляза и му даде знак да се приближи. Бош се качи по трите стъпала и заместник-началникът постави ръка на рамото му.

— Къде са хората ви?

— Не съм се чувал с тях.

— Това е недопустимо, детектив. Наредих ви да ги доведете.

— Мога само да кажа, господин заместник-началник, че трябва да са насред много сериозен разпит и не исках да им преча, като им звъня. Разпитват съпругата и сина на Елайъс. Нужна е извънредна деликатност, особено в случай като този…

— Това не ме интересува. Исках ги тук и точка. На следващата пресконференция или ще ги доведете, или ще разделя групата ви и ще ви пратя в три толкова отдалечени един от друг участъка, че ще трябва да си взимате отпуска, за да обядвате заедно.