Майкъл Конъли - Хари

— Разбирам. Просто казахте на съпруга или му зададохте и въпроси?

— Зададохме му, но не получихме много отговори. Каза, че жена му била чистачка и от време на време работела там. Пътувала с автобуса. Не знаеше адреса. Каза, че пазела цялата информация в малък бележник, който носела със себе си.

Бош се замисли за миг. Не си спомняше да е забелязал в списъка с веществени доказателства какъвто и да е бележник. Той постави куфарчето си върху парапета, отвори го и извади папката, в която държеше документите от местопрестъплението. Най-отгоре бе жълтият инвентарен списък, който му бе дал Хофман. В него се изброяваха вещите на жертва № 2, но сред тях нямаше бележник.

— Е, по-късно пак ще трябва да го попитаме. Не е носела бележник.

— Само че прати Фуентес. Съпругът й не знае английски.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Зададохме му обичайните въпроси. Врагове, проблеми, някой да я е тормозил, преследвал и така нататък. Нищичко. Съпругът й каза, че нищо не я е безпокояло.

— Добре. Ами той?

— Изглеждаше естествено. Все едно, че го бяха ударили в лицето с големия тиган, наречен лош късмет. Нали разбираш?

— Да.

— При това, бяха го ударили твърде силно. Беше изненадан.

— Ясно.

Бош се огледа наоколо, за да се увери, че не ги чуват. После тихо заговори:

— Сега ще се разделим и ще се заемем с обиските. Искам ти да поемеш апартамента на Елайъс в „Плейс“. Ходих…

— Значи натам е отивал, а?

— Така изглежда. Ходих там с Частейн, хвърлихме един поглед. Искам този път внимателно да огледаш нещата. Освен това, искам да започнеш от спалнята му. Иди при леглото и извади бележника от горното чекмедже на нощното шкафче с телефона. Прибери го като веществено доказателство и го запечатай, така че никой да не го види.

— Естествено. Но защо?

— По-късно ще ти обясня. Просто го вземи, преди да го е намерил някой друг. Освен това вземи касетата от телефонния секретар в кухнята. На нея е записано съобщение, което ще ни трябва.

— Ясно.

— Добре тогава.

Бош се отдалечи от парапета и отиде при Делакроче.

— Някакви проблеми със заповедите?

— Ами, не, освен че трябваше два пъти да будя съдията.

— Кой съдия?

— Джон Хотън.

— Той е разбран човек.

— Като че ли втория път не му стана много приятно.

— Какво каза за офиса?

— Накара ме да прибавя клауза за запазване на тайната между адвокат и клиент.

— Това ли било? Дай да видя.

Делакроче извади заповедите от вътрешния джоб на сакото си и му подаде онази за офиса в Брадбъри. Бош прегледа първата страница и стигна до въпросната клауза. Стори му се в рамките на нормалното. Съдията им позволяваше да претърсят офиса и папките и просто отбелязваше, че не трябва да бъде разгласявана откритата в тях поверителна информация.

— Това означава, че не можем да прегледаме папките и да ги предадем на градската прокуратура — каза Делакроче. — Че нищо не трябва да излиза извън следствието.

— Ще го преживея — отвърна Бош.

Той даде знак на всички детективи да се съберат. Забеляза, че Фуентес пуши и се опита да не мисли за това колко ужасно му се иска да запали цигара.

— Добре, заповедите за обиск са тук — каза той. — Ето как ще се разделим. Едгар, Фуентес и Бейкър, вие тримата поемате апартамента. Ще води Едгар. Уредете разпити на портиерите от всички смени. Трябва да научим колкото може повече за навиците и личния живот на Елайъс. Смятаме, че е възможно да има приятелка. Трябва да я открием. На връзката имаше ключове от порше и волво. Предполагам, че Елайъс е карал поршето и че го е оставил в гаража на блока. Проверете и това. Останалите отиваме в офиса.

— В заповедите не се посочва автомобил — възрази Делакроче. — Когато ме пратихте да ги взема, никой не ми каза, че има коли.

— Добре, тогава просто открийте колата, поразгледайте вътре през прозорците и ако видите нещо или решите, че се налага, ще вземем допълнителна заповед.

Докато казваше последните думи, Бош гледаше към Едгар. Чернокожият детектив едва забележимо кимна. Беше разбрал какво иска Хари — да открие автомобила и просто да го отвори и претърси. Ако откриеше нещо важно за следствието, щяха да вземат заповед и да се държат така, все едно, че никога не са виждали колата. Това бе обичайна процедура.

Бош си погледна часовника.

— Добре, сега е пет и половина. Най-късно до осем и трийсет трябва да сме свършили с обиските. Взимайте всичко, което ви се стори интересно. По-късно ще го проверим. Заместник-началникът Ървинг ни е издействал да работим в заседателната зала до кабинета му в центъра „Паркър“. Но преди да отидем там, искам всички да се срещнем тук в осем и половина.