Майкъл Конъли - Хари

За Бош вътрешният отдел само загрозяваше красотата на сградата. Детективът два пъти се бе изправял пред Бюрото по правата в Брадбъри. И всеки път даваше показания, изслушваше свидетелите и следователя от вътрешния отдел — в единия случай Частейн — да излагат фактите и разкритията по делото, после крачеше насам-натам под огромния стъклен покрив на атриума, докато тримата капитани решаваха съдбата му. Изходът беше благоприятен за него и двата пъти и той се влюби в Брадбъри с облицованите му с Мексикански плочки подове, филиграни от ковано желязо и окачени пощенски тръбопроводи. Веднъж потърси нещо за историята на сградата и откри една от най-интригуващите загадки на Лос Анджелес — въпреки вековната си слава, Брадбъри бе проектиран от обикновен чертожник, получавал минимално възнаграждение от пет долара на седмица. Когато през 1892 година начертал плановете, Джордж Уайман не бил следвал архитектура и нямал опит като проектант, но тъкмо неговите скици щели да се претворят в сграда, издържала повече от век и карала да й се дивят поколения архитекти. Още по-странен беше фактът, че Уайман никога повече не бе проектирал нищо, нито в Лос Анджелес, нито където и да е другаде.

Бош харесваше точно такива загадки. Привличаше го идеята за човек, оставил трайна следа само с един замах на ръката. Дори се отъждествяваше с Джордж Уайман. Не знаеше дали самият той е оставил нещо след себе си-човек обикновено не го разбира, докато в преклонна възраст не погледне назад към живота си. Ала имаше чувството, че това все още му предстои.

Заради еднопосочните улици и светофарите по пътя на Делакроче и Райдър, Бош и Частейн стигнаха до Брадбъри преди тях, макар и пеш. Когато приближаваха до тежките остъклени врати, Джанис Лангуайзър излезе от малък червен спортен автомобил, неправилно паркиран на тротоара пред сградата. Носеше на рамо кожена чанта и беше захапала в уста пластмасова чаша чай.

— Хей, не казахме ли след един час? — добродушно попита тя.

Бош си погледна часовника. Бяха закъснели с десет минути.

— Нали сте прокурор, съдете ме — усмихна се той.

После представи Частейн и по-подробно разказа на Лангуайзър за следствието. Когато свърши, Райдър и Делакроче паркираха колите си пред автомобила на прокурорката. Вратите на сградата бяха заключени. Той извади връзката на Елайъс и улучи ключа от втория опит. Влязоха в атриума. Беше толкова красиво, че всички неволно вдигнаха поглед нагоре. Зората обагряше стъкления таван над тях в лилаво и сиво. От скрити тонколони се носеше класическа музика. Нещо натрапчиво и навяващо печал, но Бош не можеше да си спомни откъде е.

— Адажиото на Барбър — каза Лангуайзър.

— Моля? — без да откъсва поглед от тавана, попита Хари.

— Музиката.

— А.

Над тях прелетя полицейски хеликоптер, насочил се към летището за смяна на дежурните. Той развали магията и Бош погледна надолу. Към тях се приближаваше униформен пазач. Беше чернокож младеж с късо подстригана коса и невероятно зелени очи.

— С какво мога да ви помогна? В момента сградата е затворена.

— Полиция — каза Бош, извади служебната си карта и я разтвори. — Имаме заповед за обиск на стая петстотин и пет.

Той кимна на Делакроче, който отново извади заповедта от джоба на сакото си и я подаде на пазача.

— Това е офисът на господин Елайъс — каза младежът.

— Известно ни е — отвърна Делакроче.

— Какво става? — попита пазачът. — Защо ще претърсвате офиса му?

— Засега не можем да ви кажем — отговори му Бош. — Но трябва да ви зададем няколко въпроса. Кога започна смяната ви? Бяхте ли тук, когато снощи господин Елайъс си е тръгнал?

— Да, бях тук. Смяната ми е от шест до шест. Видях ги да си тръгват към единадесет.

— Кои?

— Ами, него и още няколко души. Заключих вратата веднага, щом излязоха. После в сградата не остана никой друг, освен мен.

— Знаете ли кои бяха другите?

— Единият беше помощникът на господин Елайъс или както там се казваше.

— Секретар? Чиновник?

— Да, чиновник. Точно така. Младият студент, който му помагаше със съдебните дела.

— Знаете ли името му?

— Не, никога не съм го питал.

— Добре, ами другият?

— Не го познавам.

— Виждал ли сте го да идва тук?

— Да, тръгваха си заедно последните няколко вечери. Струва ми се, че няколко пъти преди това съм го виждал да идва и сам.

— Офис ли има тук?

— Не, поне аз не зная.

— Може би е бил клиент на господин Елайъс?

— Откъде да зная?