Майкъл Конъли - Хари

— Възможно е.

Ървинг промени темата и му каза, че заседателната зала на шестия етаж в центъра „Паркър“ ги очаква. В момента била отключена, но сутринта Бош щял да получи ключовете. Когато започнели работа вътре, стаята щяла да е постоянно заключена. Самият той щял да пристигне към десет часа и с нетърпение очаквал по-подробен доклад за следствието.

— Разбира се, господин заместник-началник — отвърна Хари. — Дотогава би трябвало да сме свършили и с обиските.

— Непременно. Ще ви чакам.

— Ясно.

Бош се канеше да затвори, когато чу гласа на Ървинг.

— Моля?

— Още нещо. Заради самоличността на едната от жертвите реших, че в този случай е мой дълг да уведомя главния инспектор. Когато й изложих известните ни тогава факти, тя изглеждаше… как да се изразя… изглеждаше силно заинтригувана от случая. Думата „силно“ навярно не е достатъчно точна.

Карла Ентренкин. Бош едва не изруга гласно, но успя да се сдържи. Главният инспектор бе нова длъжност в управлението: гражданин, назначен от полицейската комисия като независим цивилен наблюдател с пълната власт да извършва и контролира разследвания. Това беше поредната крачка в политизирането на полицията. Главният инспектор отговаряше пред полицейската комисия, която на свой ред отговаряше пред градския съвет и кмета. Имаше и други причини Бош да е ядосан. Безпокоеше го присъствието на името и домашния номер на Ентренкин в бележника на Елайъс. Това пораждаше многобройни нови възможности, а оттук и усложнения.

— Тя ще дойде ли на местопрестъплението? — попита Хари.

— Не, струва ми се — отвърна Ървинг. — Изчаках с обаждането, за да мога да й кажа, че сте свършили с огледа. Спестих ви това главоболие. Но да не се изненадате, ако ви потърси през деня.

— Може ли да го направи? Искам да кажа, да разговаря с мен, без да мине първо през вас? Тя е цивилна.

— За съжаление, може да прави каквото си иска. Така е уредила въпроса полицейската комисия. Това означава, че накъдето и да се насочи, следствието трябва да е абсолютно чисто, детектив Бош. В противен случай, Карла Ентренкин ще ни разкаже играта.

— Разбирам.

— Добре, тогава само трябва да арестуваме убиеца и всичко ще е чудесно.

— Естествено, господин заместник-началник.

Ървинг затвори, без да каже нищо повече. Бош вдигна поглед. Частейн и Бейкър се качиха в мотрисата.

— Има само едно нещо, което е по-лошо от това вътрешният отдел да се влачи подире ти в такова следствие — прошепна той на Райдър. — Главният инспектор да ти надзърта над раменете.

Тя го погледна.

— Майтапиш ли се? Бавната Карла ли?

Бош едва не се усмихна на прякора, лепнат на Ентренкин от вестника на полицейския профсъюз. Наричаха я Бавната Карла заради начина, по който говореше пред полицейската комисия, критикувайки действията или представителите на управлението.

Едва не се усмихна, но намесата на главния инспектор в следствието беше прекалено сериозен въпрос.

— Да — отвърна той, — сега ни се натресе и тя.

На върха на хълма ги очакваха Едгар и Фуентес, завърнали се от дома на Каталина Перес, и Джо Делакроче, пристигнал от центъра „Паркър“ с подписаните заповеди за обиск. За претърсване на домовете и офисите на жертвите на убийство не винаги се изискваше одобрена от съда заповед. Но във важни случаи като този това беше разумна мярка. Ако завършеха с арест, тези разследвания привличаха вниманието на прочути адвокати, които използваха грешките на детективите, разнищваха недоизпипаните подробности и често успяваха да спечелят. Бош вече мислеше за този момент. Знаеше, че трябва да е извънредно внимателен.

Освен това смяташе, че особено за претърсването на офиса на Елайъс е необходима заповед. В него щяха да открият огромен брой папки за полицаи и дела срещу управлението. Тези случаи най-вероятно щяха да бъдат поети от други адвокати и Бош трябваше да намери точката на равновесие между запазването на тайната между клиент и адвокат от една страна и следствието на убийството на Хауард Елайъс от друга. Детективите несъмнено трябваше да внимават с папките. Тъкмо поради тази причина беше позвънил в окръжната прокуратура, за да поиска присъствието на Джанис Лангуайзър.

Първо се приближи до Едгар, хвана го под ръка и го насочи към парапета над стръмния склон към Хил Стрийт. Тук другите не можеха да ги чуят.

— Как мина?

— Както винаги. Предпочитам да бях където и да е другаде, но да не гледам как хората приемат такава вест. Нали разбираш какво искам да кажа?