Майкъл Конъли - Хари

Известно време — нямаше представа точно колко — просто крачеше зад барикадите, докато накрая при него дойде патрулен лейтенант и му каза, че ще трябва да се върне в участъка на Седемдесет и седма улица, за да бъде разпитан от детективите, поемащи следствието. Щяха да го откарат двама полицаи. Бош вцепенено кимна и лейтенантът поръча кола по радиостанцията си. Хари забеляза ограбения магазин за алкохол оттатък улицата и каза, че ще се върне след минута. Той прекоси на отсрещния тротоар и влезе вътре.

Магазинът беше дълъг и тесен. Рафтовете бяха празни и преобърнати от грабителите. По пода бяха пръснати останки и се носеше тежка миризма на бира и вино. Бош внимателно се приближи до празната каса, наведе се да погледне зад нея и едва не извика от изненада, когато видя дребен азиатец, седнал на пода и притиснал колене към гърдите си.

Двамата дълго се гледаха. Едната страна на лицето на мъжа беше подута. Бош предположи, че са го ударили с бутилка. Той му кимна, но не получи отговор.

— Добре ли сте?

Човекът кимна, но не погледна към него.

— Трябва ли ви лекар?

Азиатецът отрицателно поклати глава.

— Всички цигари ли взеха?

Никакъв отговор. Бош се наведе още по-напред и погледна под щанда. Навсякъде бяха пръснати кафяви пликове и кибрити. И празни кашончета от цигари. Хари легна върху плота и протегна ръка, за да разрови останките. Но търсенето му се оказа напразно.

— Ето.

Той вдигна очи към човека на пода, който извади от джоба си пакет „Кемъл“. Азиатецът го опипа и му подаде последната останала вътре цигара.

— Не, това е последната ви цигара, оставете. Ще се оправя.

— Не, вземете я.

Бош се поколеба.

— Сигурен ли сте?

— Моля ви.

Хари взе цигарата и кимна. После се пресегна към пода и вдигна кутия кибрит.

— Благодаря.

Отново кимна на мъжа и излезе от магазина.

Навън той пъхна цигарата в устата си и пое въздух през нея, за да вкуси аромата. Отвори кибрита, запали, вдиша дима в дробовете си и го задържа там.

— Мамка му…

После дълбоко издиша и проследи с поглед дима. Затвори кибрита и погледна към него. На едната страна беше отпечатано името на магазина. Над червените главички на клечките вътре пишеше:

„ЩАСТЛИВ Е ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТКРИЕ УБЕЖИЩЕ В САМИЯ СЕБЕ СИ.“

Бош прибра кутийката в джоба си. Ръката му напипа нещо вътре и той го извади. Беше малката тюлена мре-жичка със зрънца ориз от сватбата му. Хари я подхвърли във въздуха и отново я хвана. Силно я стисна в юмрук и я прибра обратно в джоба си.

Погледна към кръстовището. Трупът на Частейн вече беше покрит с жълт дъждобран от багажника на някой от патрулните автомобили. В рамките на блокирания район беше отцепен по-малък участък и огледът на местопрестъплението тъкмо започваше.

Бош се замисли за Частейн и за ужаса, който трябваше да е изпитвал накрая, докато ръцете на омразата се бяха протягали към него, за да го сграбчат. Разбираше този ужас, но не изпитваше съчувствие. Тези ръце отдавна се бяха протягали към Частейн.

От тъмното небе се спусна хеликоптер и кацна на Нормънди. Вратите от двете му страни се отвориха и от него слязоха заместник-началник Ървинг и капитан Джон Гаруд, готови да поемат контрол над разследването. Те енергично закрачиха към полицаите, събрали се около трупа. Вятърът от перките на хеликоптера отвя дъждобрана и Бош видя лицето на Частейн, което гледаше нагоре към небето. Едно от ченгетата се наведе и отново го покри.

Ървинг и Гаруд бяха поне на петдесет метра, но очевидно знаеха, че Бош е там и едновременно погледнаха към него. Той отвърна на погледа им, без да трепне. Все още в безукорния си костюм, капитанът посочи към Хари с ръка, в която светеше огънчето на цигара. По лицето му плъзна разбираща усмивка. Ървинг най-после се извърна и насочи вниманието си към жълтия дъждобран. Бош знаеше какво ще последва. Човекът, който се справяше с всички проблеми в управлението, щеше да се заеме с официалната версия за случилото се и да превърне Частейн в мъченик — измъкнат от патрулна кола от тълпата, заключен със собствените му белезници и пребит до смърт. Убийството му щеше да оправдае всичко друго, което полицията извършеше тази нощ. Без да се налага някой да го изрича, той щеше да бъде използван като разменна монета — Частейн за Елайъс. Неговата смърт — излъчвана пряко от механичните лешояди в небето — щеше да сложи край на бунта, още преди да е започнал. Но само малцина щяха да знаят, че Частейн бе всъщност човекът, който го бе подпалил.