Майкъл Конъли - Хари

Бош мина през тълпата от демонстранти, сякаш изобщо не съществуваха. Не ги виждаше, не чуваше и скандирането им „Ако няма справедливост, няма и мир“. Някои се обръщаха към него с обиди, но той не чуваше и тях. Знаеше, че справедливост не се извоюва с лозунг или картонен ковчег. Човек го заслужаваше, като заставаше на страната на доброто и нищо не можеше да го отклони от този път. Знаеше също, че истинската справедливост е сляпа за всички други цветове, освен един: цветът на кръвта.

Когато влезе в автомобила, Бош отвори куфарчето си и започна да рови из документите, докато откри списъка с телефонни номера, който беше наредил да съставят в събота сутринта. Набра номера на пейджъра на Частейн и после този на клетъчния си телефон. След това остана в колата пет минути, докато чакаше детектива от вътрешния отдел да му позвъни, загледан в протестната демонстрация. Неколцина от телевизионните репортери се отдалечиха от местата си и забързаха към микробусите си. Бош разбра, че хеликоптерите вече ги няма. Той седна и изпъна гръб. Часовникът му показваше единадесет без десет. Знаеше, че щом медиите едновременно напускат мястото, без да са излъчили репортажа си, нещо трябва да се е случило — нещо важно. Включи радиото и чу припрения, треперещ глас на водещия:

— … от колата, после започна боят. Няколко странични наблюдатели се опитаха да спрат атаката, но разгневената тълпа от младежи ги отблъсна. Веригата от пожарникари беше разкъсана и те бяха заобиколени от групи нападатели, докато на кръстовището пристигна взвод от полицейското управление и спаси жертвите, които бяха откарани с патрулни автомобили — вероятно, за да получат медицинска помощ в най-близката болница „Даниъл Фриймън“. Останалата на мястото пожарна кола беше подпалена, след като тълпата не успя да я преобърне. Полицията бързо отцепи района и успокои положението. Някои от нападателите бяха арестувани, но други избягаха в жилищния квартал до Нормънди бул…

Телефонът на Бош иззвъня. Той изключи радиото.

— Бош.

— Тук е Частейн, какво искаш?

Хари чу гласове и пропукване на радиостанция. Частейн не си бе вкъщи.

— Къде си? Трябва да поговорим.

— Не тази нощ. Дежурен съм, Работим по дванадесет часа, забрави ли?

— Къде си?

— В прекрасния Южен Лос Анджелес.

— Първа смяна ли си? Мислех, че всички детективи са втора смяна.

— Всички, освен вътрешния отдел. Слушай, Бош, нямам нищо против да си говорим за графика, но…

— Къде си? Ще дойда при теб.

Бош запали двигателя.

— В участъка на седемдесет и седма улица.

— Идвам. Чакай ме отпред след петнадесет минути.

— Няма да стане. Нямам време. В момента правим арести, чувам, че водят десетина от хулиганите, които преди малко подпалиха пожарната кола. Момчетата се опитват да угасят пожар в собствения им квартал, а тези зверове им се нахвърлят. Казвам ти, направо не е за вярване.

— Никога не е за вярване. Чакай ме отпред след петнадесет минути, Частейн.

— Ти изобщо не ме слушаш, Бош. Тук ще настане истински ад. Нямам време за приказки. Трябва да пратя тези хора в затвора. Искаш да чакам отпред на улицата като жива мишена, така ли? За какво се отнася, Бош?

— За Франк Шиън.

— И какво за него?

— След петнадесет минути. Чакай ме там, Частейн, иначе ще те открия. И няма да ти хареса.

Частейн понечи отново да възрази, но Бош изключи телефона.

Трябваха му двадесет и пет минути, за да стигне до участъка на Седемдесет и седма улица. Забави се, защото магистрала 110 беше затворена и в двете посоки от калифорнийския магистрален патрул. Пътят водеше от центъра към района на Саут Бей и минаваше точно през Южен Лос Анджелес. По време на предишните бунтове снайперисти бяха стреляли от пешеходните надлези по минаващите отдолу автомобили. Патрулът не искаше да рискува и съветваше шофьорите да заобикалят по магистралата за Санта Моника към тази за Сан Диего и после на юг. Пътят беше два пъти по-дълъг, но по-безопасен.

Почти всички улици пустееха и Бош не спря на нито един светофар. Все едно, че шофираше през град на призраци. Знаеше, че има горещи точки на грабежи и палежи, но не му се наложи да минава през тях. Замисли се за представяната от медиите картина в сравнение с онова, което виждаше. Повечето жители на града се бяха заключили по домовете си и очакваха бурята да премине. Те бяха примерни граждани — гледаха кадрите по телевизията и се чудеха дали наистина гори техният град.