Майкъл Конъли - Примката на совата

— Да, ами какво ще речеш за тоя дебел слой прах, дето си го оставил навсякъде из…

Маккейлъб видя как една кола излезе от паркинга и зави към тях.

— Ето го. Мисля, че е той. Насам се задава.

Двамата застинаха неподвижно. Колата наближи и спря точно до тях. Маккейлъб разсеяно завъртя глава настрани и срещна погледа на Дзукър. Полицаят свали страничното стъкло. Маккейлъб нямаше друг избор, освен да стори същото.

— Паркирали сте пред пожарен кран, детектив. Гледайте да не ви глобят.

Маккейлъб кимна. Дзукър козирува с два пръста и се отдалечи. Маккейлъб забеляза, че кара бракувана полицейска кола — такава можеш да купиш на разпродажба за четиристотин долара плюс още стотина за пребоядисване.

— Здравата се изложихме, а? — подхвърли Уинстън.

— Аха.

— Какво казва твоята теория за тази кола?

— Или е честен човек, или кара тая бракма, за не да видят хората, че има порше. — Маккейлъб помълча. — Или БМВ.

Той я погледа и се усмихна.

— Ха-ха, много смешно, Тери. А сега какво? Днес имам да върша и друга работа. Освен това трябва да се срещна с твоите приятелчета от Бюрото.

— Стой при мен. И ако искаш да знаеш, не са ми приятелчета. — Той включи двигателя и потегли напред. — Слушай, наистина ли мислиш, че колата е толкова прашна?

Пощенският клон на улица „Уилкокс“ представляваше голяма сграда от времето на Втората световна война с високи тавани и идилични сцени на братство и добродетели по стените. Докато влизаха, Маккейлъб огледа стенописите, но не заради тяхната артистична или философска стойност. Преброи три малки камери, монтирани над салоните. Посочи ги на Уинстън. Имаха шанс.

Изчакаха на опашка и когато дойде техният ред, Уинстън показа значката и поиска да говори с дежурния по охраната. Насочиха ги към една врата близо до автоматите за продажба на пликове. Чакаха почти пет минути, докато най-сетне отвътре надникна дребен негър с прошарена коса.

— Мистър Лукас? — попита Уинстън.

— Същият — отговори с усмивка негърът.

Уинстън отново показа значката и представи Маккейлъб само по име. На идване той й бе казал, че не върви да го нарича колега.

— Разследваме убийство, мистър Лукас, и едно от важните доказателства е платежно нареждане, изпратено от вашия клон на двайсет и втори декември.

— Двайсет и втори? Значи в най-голямата коледна лудница.

— Точно така, сър — каза Маккейлъб.

Уинстън се озърна към него.

— Забелязахме на стените видеокамери, мистър Лукас. Интересува ни дали имате видеозапис от двайсет и втори.

— Видеозапис — повтори Лукас, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Нали вие сте завеждащ охраната? — попита раздразнено Уинстън.

— Да, аз завеждам охраната. Занимавам се с камерите.

— Можете ли да ни покажете наблюдателните системи, мистър Лукас? — намеси се по-любезно Маккейлъб.

— Ами да. Само си вземете разрешение и веднага ви вкарвам вътре.

— Как и откъде можем да получим разрешение? — попита Уинстън.

— От областното управление. В центъра.

— Има ли конкретен човек, към когото да се обърнем? Разследваме убийство, мистър Лукас. Времето е изключително важно.

— Според мен не е зле да потърсите мистър Причнър, той е инспектор по пощите. Да, поговорете с него.

— Ще имате ли нещо против да отидем във вашия кабинет и заедно да се обадим на мистър Причнър? — предложи Маккейлъб. — Така ще спестим много време, а мистър Причнър ще ви каже веднага как да постъпите.

Лукас се замисли и реши, че идеята е добра. Кимна.

— Да видим какво ще излезе.

Лукас отвори вратата и ги поведе през лабиринт от грамадни пощенски контейнери към малка канцелария, където едва се сместваха две бюра. Върху едното имаше телевизионен монитор. Екранът му бе разделен на четири и показваше картини от салоните на пощата. Маккейлъб разбра, че не е забелязал една от камерите.

Лукас прегледа списъка с номера, залепен на стената, и посегна към телефона. Щом се свърза с началника си, той обясни положението, после подаде слушалката на Уинстън. Тя повтори обяснението и върна телефона на Лукас. Погледна Маккейлъб и кимна. Имаха разрешение.

— Добре — каза Лукас, след като остави слушалката. — Да видим какво е положението.

Той откачи от колана си връзка ключове. Мина в другия край на канцеларията и отключи висок шкаф. Вътре имаше няколко видеокасетофона и четири лавици с касети, номерирани от едно до трийсет и едно. Най-отдолу стояха кашони с нови касети.