Майкъл Конъли - Примката на совата

— Какво става? — попита той, когато Лангуайзър вдигна слушалката. — За да ме търсите и двамата, трябва да е нещо голямо и много неприятно.

— Хари! Как си?

— Карам я някак. Какво готвите вие двамата?

— Как позна? Роджър пътува насам, а аз готвя вечерята. Ще прегледаме още веднъж предварителните показания на Анабел Кроу. Искаш ли да дойдеш?

Лангуайзър живееше на север, в Аква Дулсе. Дотам имаше един час път с кола.

— Ами… право да ти кажа, днес не съм слязъл от колата. Ходих до Лонг Бийч и обратно. Смяташ ли, че наистина ще ви трябвам?

— Както решиш. Просто не искахме да се чувстваш изолиран. Но не затова те търсим.

— А за какво?

Бош бе минал в кухнята, за да прибере в хладилника шестте бири, които носеше от магазина. Помисли малко, извади едната и затвори вратата.

— Вече два дни го обсъждаме с Роджър. Казахме и на Алис Шорт.

Алис Шорт беше пряк началник на двамата. Отговаряше за най-нашумелите съдебни дела. Бош имаше чувството, че са им съобщили за случая Гън.

— Какво сте обсъждали? — попита той.

Пъхна шишето в стенната отварачка и махна капачката.

— Ами, смятаме, че обвинението вече се оформи. Всичко си застана на мястото. Присъдата ни е в кърпа вързана, Хари, и мислим утре да дръпнем спусъка.

Бош помълча, опитвайки да проумее.

— Искаш да кажеш, че утре ще приключите с обвинението?

— Така смятаме. Сигурно тази вечер пак ще го обсъдим, но имаме благословията на Алис и Роджър мисли, че това ще е най-добрият ход. Сутринта да викнем разни дребни свидетели, а след обедната почивка да призовем Анабел Кроу. И приключваме с нея — една човешка история. Тя ще е за финал.

Бош онемя. От прокурорска гледна точка ходът можеше и да е сполучлив. Но това означаваше, че още от вторник всичко остава в ръцете на Дж. Ризън Фоукс.

— Хари, какво мислиш?

Бош отпи от шишето. По пътя бирата се беше затоплила в колата.

— Мисля, че имате право само на един изстрел — отговори той в нейния стил. — Обсъдете го хубавичко тая вечер, докато варите спагети. Втори път няма как да повдигнете обвинение.

— Знаем, Хари. Откъде разбра, че варя спагети?

Усмивката се усещаше в гласа й.

— Налучках.

— Не бой се, ще го обсъдим както трябва. Два дни само това правим. — Тя почака за отговор, но Бош мълчеше. — Ако изберем тази стратегия, какво е положението с Кроу?

— Готова е и чака на старта.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Няма проблеми. Ще й кажа да дойде утре към дванайсет.

— Благодаря, Хари. До утре.

Разговорът прекъсна. Бош се замисли. Питаше се дали да не съобщи на Маккейлъб какво става. Реши да изчака. Мина в хола и пусна уредбата. Още не беше извадил отвътре диска на Арт Пепър. След малко се разнесе музиката на саксофон.

Маккейлъб се подпираше на джипа, паркиран пред холивудското полицейско управление, когато Уинстън пристигна с личното си БМВ. Докато излизаше от колата, тя видя, че Маккейлъб я оглежда.

— Закъснявах. Не ми остана време да взема служебна кола.

— Твоята ми харесва. Нали знаеш местната поговорка — каквато колата, такъв и човекът.

— Недей да ми правиш психопортрет, Тери. Много е рано, по дяволите. Носиш ли досието и касетата?

Ругатнята го изненада, но той предпочете да премълчи. Отдели се от джипа и мина от другата страна. Отвори вратата и извади папката и касетата. Уинетън ги отнесе в колата си. Маккейлъб заключи джипа и надникна през стъклото към пода отзад, където лежеше голяма кутия, покрита със сутрешния вестник. Преди срещата бе отскочил до едно денонощно ателие да изкопира всички документи по случая. С касетата се оказа по-сложно — не знаеше къде могат да я копират толкова бързо. Затова просто купи нова касета и я пъхна в старата обложка. Предполагаше, че Уинстън няма да провери какво точно е върнал.

Когато тя се върна при него, Маккейлъб кимна към отсрещния тротоар.

— Май ти дължа кутия понички.

Тя погледна нататък. Срещу участъка имаше занемарена двуетажна сграда с няколко кантори, на чиито витрини светеха евтини неонови реклами с телефонни номера вероятно за да могат да ги видят клиентите, докато пристигат с белезници на ръцете. Над средната кантора висеше табела „Гаранции Валентино“.

— Коя е? — попита Уинстън.

— „Валентино“. На Руди Таферо му бяха лепнали този прякор, докато работеше от отсамната страна на улицата. — Маккейлъб огледа още веднъж канторите и поклати глава. — Само едно не разбирам. Как се е вързал един дребен мошеник с Дейвид Стори?