Майкъл Конъли - Примката на совата

— И друг път сме разговаряли за това, Граси — започна той. — Ти си си втълпила, че не можем да имаме дом, семейство и тъй нататък, ако върша тази работа. Проблемът е в думичката ако. Там е грешката. Защото няма никакво ако. Няма ако върша тази работа. Аз я върша. Твърде дълго се заблуждавах, че мога да бъда друг, да се променя.

От очите на Грасиела бликнаха нови сълзи и тя притисна салфетката към лицето си. Плачеше мълчаливо, но Маккейлъб бе сигурен, че всички в ресторанта са забелязали и гледат тях, а не телевизора. Озърна се към Реймънд и видя, че момчето отново се е увлякло в играта.

— Знам — изрече задавено Грасиела.

Това признание изненада Маккейлъб. Прие го за добър знак.

— Какво да правим тогава? Не говоря за днес, за сегашния случай. Имам предвид от днес нататък. Завинаги. Какво да правим? Граси, омръзна ми да се правя на такъв, какъвто не съм, да загърбвам онова нещо вътре в мен, заради което съществувам. Трябваше да се сблъскам с този случай, за да разбера това и да си го призная.

Тя мълчеше. Маккейлъб и не очакваше отговор.

— Знаеш, че те обичам. Обичам децата. Въпросът не е там. Аз смятам, че мога да имам и едното и другото, а ти не смяташ така. Поставяш въпроса ребром и според мен не си права. Не е честно.

Знаеше, че думите му я нараняват. Те бяха предизвикателство. Даваше й да разбере, че един от двамата трябва да капитулира и това няма да бъде той.

— Добре, нека първо да поразмислим. Тук не е подходящо за разговор, Нека първо да си довърша работата, а после ще седнем да поговорим за бъдещето. Бива ли?

Грасиела бавно кимна, без да го поглежда.

— Върши каквото сметнеш за добре — каза тя с глас, от който го прониза непоносимо чувство за вина. — Само гледай да се пазиш.

Той се приведе напред и пак я целуна.

— Ще се пазя, как иначе. Твърде много държа да се завърна при теб.

Маккейлъб стана и заобиколи масата. Целуна дъщеря си по главичката, после разкопча колана на столчето и я вдигна.

— Ще я отнеса до колата — каза той. — Би ли повикала Реймънд?

Отнесе Сиело до електромобилчето и я настани на бебешката седалка. Другото столче прибра в багажника. След няколко минути дойде Грасиела, следвана от Реймънд. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Маккейлъб хвана Реймънд за рамото и го поведе към предната дясна седалка.

— Реймънд, налага се да гледаш втория мач без мен. Имам малко работа.

— Мога да дойда с теб. Ще ти помагам.

— Не, не е свързано с яхтата.

— Знам, но пак мога да ти помогна.

Маккейлъб знаеше, че Грасиела ги гледа, и усети как вината го обгаря като горещо слънце.

— Благодаря, Реймънд, може би някой друг път. Сложи си колана.

След като момчето Закопча колана, Маккейлъб отстъпи назад. Погледна Грасиела. Тя вече не го гледаше.

— Добре — каза той. — Ще се върна колкото може по-скоро. Ако решиш да позвъниш, телефонът ще е у мен.

Грасиела не отговори. Включи двигателя и потегли нагоре по Марила Авеню. Той остана да гледа след тях, докато изчезнаха от поглед.

На връщане към кея клетъчният му телефон забръмча. Беше оставил съобщение на Джей Уинстън и сега тя се обаждаше. Говореше много тихо и каза, че е у майка си. Маккейлъб почти не я чуваше, затова седна на една от пейките до казиното. Приведе се и подпря лакти върху коленете си. С едната ръка стискаше телефона, с другата закриваше свободното ухо.

— Нещо сме пропуснали — каза той. — Аз съм пропуснал нещо.

— Тери, какво говориш?

— В досието. В документите за убийството на Гън. Той е бил…

— Тери, какво правиш? Отстранен си от случая.

— Кой го каза, онези от ФБР ли? Вече не работя за тях, Джей.

— Тогава аз го казвам. Не искам да се забъркаш още…

— И за теб не работя, Джей. Забрави ли?

Настана мълчание.

— Тери, не знам какво правиш, но трябва да спреш. Вече нямаш пълномощия, нямаш никакво отношение към случая. Ако Туили и Фридман узнаят, че още ровичкаш наоколо, могат да те арестуват за възпрепятстване на разследването. Знаеш ги, ще го сторят, без да им мигне окото.

— Пълномощия ли искаш? Имам пълномощия.

— Какво? Още вчера ти казах, че повече не работим заедно. Не можеш да ме използваш.

Маккейлъб се поколеба, после реши да й каже.

— Имам пълномощия. В известен смисъл работя за обвиняемия.

Този път Уинстън мълча още по-дълго. Накрая заговори съвсем бавно.

— Искаш да ми кажеш, че си отишъл при Бош?

— Не. Той дойде при мен. Тази сутрин се появи на яхтата. Оказах се прав. Усетил е съвпадението — моето гостуване онази вечер и твоя разговор с партньорката му. А и репортерът от „Ню Таймс“ му се обадил. Знаеше какво става, без да му кажа и дума. Но всичко това няма значение, Джей. Важното е, че май съм прибързал с изводите за Бош. Пропуснал съм нещо и сега се колебая. Има вероятност всичко да се окаже инсценировка.