Майкъл Конъли - Примката на совата

Маккейлъб видя всичко това и изведнъж осъзна, че е двайсет и втори януари — точно един месец след изпращането на платежното нареждане.

— Мистър Лукас, спрете машините — каза той.

— Не мога. Машините трябва да работят през цялото време. Щом е отворено, лентата се върти.

— Не разбирате. Трябва ни двайсет и втори декември. В момента записвате точно върху деня, който искаме да видим.

— По-кротко, детектив Маккалън. Трябва да ви обясня как става това.

Маккейлъб не го поправи за името си. Нямаше време.

— Тогава побързайте, моля ви.

Маккейлъб погледна часовника си. Осем и четирийсет и осем. Пощата работеше от осем сутринта. Четирийсет и осем минути от двайсет и втори декември вече бяха изтрити и заменени с днешен запис.

Лукас се зае да обяснява процедурата. По един видеокасетофон за всяка от четирите камери. По една касета във всяка машина в началото на деня. Камерите заснимаха по трийсет кадъра в минута, за да се побере цял ден на една касета. Касетите се пазеха един месец, след това отново влизаха в употреба, ако пощенският инспекторат не ги потърсеше за разследване.

— Има много мошеници и какви ли не още. Знаете как е в Холивуд. Затрупваме се със стари касети. От време на време инспекторите идват да ги приберат. Или пък ги пращаме в склада.

— Разбираме, мистър Лукас — отговори напрегнато Уинстън, която очевидно бе стигнала до същите изводи като Маккейлъб. — Моля ви да изключите машините и да смените касетите. Може би в момента записваме върху важно веществено доказателство.

— Веднага — каза Лукас.

Но вместо да побърза, той бръкна в кашона и извади четири нови касети. Залепи им етикети, извади флумастер от джоба си и записа датите заедно с някакъв код. Най-сетне извади касетите от машините и ги замени с нови.

— А сега как ще желаете да постъпим? Тези касети са държавна собственост. Няма да излязат оттук. Мога да ви настаня на бюрото. Ако искате, имам портативен телевизор с вградено видео.

— Сигурен ли сте, че няма начин да ги вземем назаем за днес? — попита Уинстън. — Мога да ги върна до…

— Не и без съдебно нареждане. Така каза мистър Причнър.

Уинстън погледна Маккейлъб и сърдито тръсна глава.

— Е, значи нямаме избор.

Докато Лукас беше излязъл за телевизора, двамата се уговориха Маккейлъб да изгледа записа, а Уинстън да отиде в полицията, защото в единайсет имаше среща с Туили и Фридман. Тя каза, че засега няма да споменава новата линия на разследване и предположението на Маккейлъб, че може да е сгрешил. Щеше да върне касетата и досието за убийството на Гън.

— Знам, че не вярваш в съвпадения, Тери, но засега разполагаш само с догадки. Излезе ли нещо от тия касети, отивам при капитана и пращаме Туили и Фридман да се разкарат. Но дотогава… все още съм полицейски служител и не ми стига едно съвпадение, за да променя хода на следствието.

— Ами обаждането до Таферо?

— Какво обаждане?

— Отнякъде е разбрал за арестуването на Гън и е отишъл да внесе гаранцията… за да могат да го убият и да лепнат всичко на Бош.

— Не знам за обаждането. Ако не е бил Дзукър, сигурно Таферо има споразумение с някой друг от участъка. А останалите ти приказки са чиста фантазия без нито един факт.

— Мисля, че…

— Млъквай, Тери. Нищо не искам да чуя, докато не ми представиш поне някакво доказателство. Отивам на работа.

Сякаш за да я подкрепи, в този момент Лукас докара количка с малък телевизор.

— Сега ще ви го монтирам — каза той.

— Мистър Лукас, аз имам среща — каза Уинстън. — Моят колега ще прегледа записите. Благодаря ви за помощта.

— За мен е удоволствие, госпожо.

Уинстън погледна Маккейлъб.

— Обади се като свършиш.

— Искаш ли да те откарам до колата?

— Ще стигна пеш. Дотам са само няколко пресечки.

Той кимна.

— Наслука — добави Уинстън.

Маккейлъб не отговори. Вече веднъж му бе казала същото в един случай, който не завърши много щастливо за него.

Лангуайзър и Крецлър съобщиха на Бош, че окончателно са решили до края на деня да приключат с обвинението.

— Заклещихме го — каза Крецлър, усмихнат и развълнуван от прилива на адреналин, съпътстващ съдбоносното решение. — Свършим ли, вече няма мърдане за него. Днес призоваваме Хендрикс и Кроу. Нищо повече не ни трябва.

— Освен мотива — уточни Бош.

— Мотивът изобщо не е важен при едно престъпление, очевидно извършено от психопат — каза Лангуайзър. — Да не мислиш, че накрая заседателите ще се оттеглят в стаичката и ще си рекат: „Добре бе, ама какъв му е мотивът?“ Не, ще си кажат: тоя тип е скапана гад… — тя сниши глас, защото съдията се появи през вратата в дъното — … и трябва да го приберем на топло.