Майкъл Конъли - Примката на совата

— Е, това си го изяснявай без мен.

Когато Маккейлъб понечи да се надигне, Туили посегна през масата и го хвана за ръката.

— Стига, Тери, дай да поговорим.

— Тери, моля те — обади се Уинстън.

Маккейлъб дръпна ръка и се изправи. Погледна Уинстън.

— Успех, Джей. С тия момчета ще ти трябва голям късмет. — После той се обърна към Фридман и Туили. — А на вас двамата, майната ви.

Той си проправи път през навалицата пред входа. Никой не го последва.

Маккейлъб седеше в джипа на булевард „Сънсет“, гледаше ресторанта и чакаше яростта бавно да се изцеди от тялото му. От една страна знаеше, че Уинстън и нейният капитан вършат каквото трябва. Но от друга беше ядосан, че го отстраняват от собствения му случай. Всяко следствие е като автомобил. Можеш да седиш зад волана, до шофьора или отзад. Или пък да висиш край пътя и да зяпаш прелитащите коли. Маккейлъб току-що бе смъкнат от шофьорското място и му оставаше само да подсмърча в канавката. От това го болеше най-много.

Замисли се за Бъди Локридж и какво точно да прави с него. Ако се окажеше, че именно Бъди е докладвал на Макавой след онова подслушване на яхтата, Маккейлъб щеше да прекъсне всякакви връзки с партньора си. Просто би било невъзможно да работи и занапред с Бъди.

Хрумна му, че Бъди знае номера на клетъчния телефон и можеше да го е дал на Макавой. Извади телефона и позвъни у дома. Обади се Грасиела — в петък тя работеше на половин ден.

— Грасиела, да си давала моя номер на някого?

— Да, на един журналист, който каза, че те познавал и трябвало спешно да разговаря с теб. Джак някой си. Защо, сбъркала ли съм?

— Не, няма нищо. Просто проверявах.

— Сигурен ли си?

Изписука сигнал, че го търсят от друг телефон. Той погледна часовника си. Беше един без десет, Макавой не би трябвало да се обажда преди един.

— Да, сигурен съм — каза той. — Виж какво, някой звъни. Тази вечер ще се прибера. Довиждане.

Превключи на другия разговор. Обаждаше се Макавой. Бил в съда и след малко трябвало да влиза в залата, за да не си загуби скъпоценното място. Затова се обаждал по-рано.

— Сега можеш ли да говориш? — попита той.

— Какво искаш?

— Трябва да поговорим.

— Все това ми повтаряш. За какво да говорим?

— Хари Бош. Пиша статия за…

— Не знам нищо за делото Стори. Само каквото показват по телевизията.

— Не питам за Стори. Интересува ме случаят с Едуард Гън.

Маккейлъб не отговори. Усещаше, че нещата тръгват на зле. Намесеше ли се журналист в такава история, сто на сто предстоеше беда. След малко Макавой наруши мълчанието.

— Затова ли искаше да се срещнеш с Хари Бош онзи ден, когато те видях в съда? По случая Гън ли работиш?

— Чуй ме. Мога с чиста съвест да ти кажа, че не работя по случая Гън. Разбра ли?

— А онзи ден работеше ли по него? Заедно със служителка от шерифския отдел.

— Може ли да попитам нещо. Кой те открехна? Кой каза, че работя по случая?

— Не мога да отговоря. Трябва да си пазя източниците. Ако желаеш да ми дадеш информация, ще пазя и теб. Но издам ли източник, спукана ми е работата в занаята.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Джак? Няма да разговарям с теб, ако ти не разговаряш с мен, нали ме разбираш? Това е нож с две остриета. Ако кажеш кой ти е надрънкал тая глупост за мен, и аз може да си развържа езика. Иначе няма какво да си кажем.

Той зачака. Макавой мълчеше.

— Така си и мислех. Не се впрягай, Джак.

Той изключи телефона. Независимо дали Макавой бе споменал името му пред капитан Хичънс или не, ставаше ясно, че журналистът има достъп до източник на правдоподобна информация. И това можеше да бъде само един човек освен Маккейлъб и Джей Уинстън.

— По дяволите! — изруга той.

Малко след един Маккейлъб видя Джей Уинстън да излиза от „Ел Кочинито“. Беше се надявал да поговори с нея насаме, евентуално да и каже за Локридж. Но Туили и Фридман я следваха и тримата се качиха в една кола. Кола на Бюрото.

Маккейлъб ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха към центъра. После слезе от джипа и се върна в ресторанта. Умираше от глад. Нямаше свободни маси, затова поръча храна за вкъщи. Щеше да хапне в джипа.

Старицата, която прие поръчката, вдигна към него печални кафяви очи. Каза, че тая седмица било много натоварено и кухнята току-що сервирала последната порция лечон асада.

Джон Ризън изненада зрителите, съдебните заседатели, а навярно и повечето журналисти, като отложи разпита на Бош за по-късно, но обвинителите бяха предвидили този ход. При адвокатска защита стратегията изисква носителят на лоши новини да бъде застрелян. Носителят беше Бош, а най-подходящото време за стрелба — моментът, когато защитата почне да излага своята теза. По този начин атаката на Фоукс срещу Бош щеше да бъде част от цялостната атака срещу обвинението.