Майкъл Конъли - Примката на совата

— Някой си Джак Макавой. Работи за „Ню Таймс“, едно кресливо вестниче, дето обича да забърква скандали.

— Знам го.

— Познаваш Макавой? — изненада се Туили.

Телефонът на Маккейлъб забръмча. Беше в джоба на сакото му, преметнато върху облегалката на стола. Докато опитваше да го извади, телефонът се заклещи. Маккейлъб задърпа отчаяно, защото предполагаше, че звъни Грасиела. Освен нея бе дал номера си само на Уинстън, Бъди Локридж и Браз Доран, но с Браз вече нямаше работа.

Най-сетне успя да отговори след петия сигнал.

— Ало, агент Маккейлъб, обажда се Джак Макавой от „Ню Таймс“. Имаш ли две-три минути да поговорим?

Маккейлъб погледна към Туили и се запита дали чува гласа от телефона.

— Всъщност не. В момента съм малко зает. Откъде взе този номер?

— Свързах се с Каталина. Позвъних у вас и вдигна жена ти. Тя ми даде номера. Има ли някакъв проблем?

— Не, няма. Но не мога да говоря сега.

— А кога ще можеш? Важно е. Чух нещо, за което държа непременно да поговорим…

— Обади ми се по-късно. След час.

Маккейлъб изключи телефона и го остави на масата. Не би се учудил, ако Макавой звъннеше след минута. От журналистите нямаше спасение.

— Тери, наред ли е всичко?

Той погледна Уинстън.

— Да, наред е. Обади се утрешният клиент. Пита какво ще е времето. — Маккейлъб се завъртя към Туили. — Какво каза преди малко?

— Попитах те дали познаваш Джак Макавой. Онзи журналист, дето се обадил на Хичънс.

Маккейлъб помълча, погледна Уинстън и пак се обърна към Туили.

— Да, познавам го. И ти знаеш, че го познавам.

— Вярно, случаят с Поета. Ти взе участие в него.

— Съвсем скромно.

— Кога разговаря за последен път с Макавой?

— Ами… трябва да е било… чакай да видим. Трябва да е било преди два дни.

Уинстън настръхна. Маккейлъб я погледна.

— Джей, по-кротко, ако обичаш. Случайно срещнах Макавой на делото срещу Стори. Отидох там да поговоря с Бош. Макавой е командирован от „Ню Таймс“ и ме поздрави — не се бяхме виждали от пет години. Изобщо не съм му казвал какво правя и по какъв случай работя. Всъщност, когато го срещнах, Бош още не беше заподозрян.

— А той видя ли те заедно с Бош?

— Сигурно ме е видял. Както всички. На това дело май има повече журналисти, отколкото на процеса срещу О Джей Симпсън. Макавой споменал ли е моето име пред капитана?

— Не знам. Хичънс не каза такова нещо.

— Добре тогава, щом не си ти и не съм аз, откъде може да е изтекла информация?

— Точно това питаме и ние — каза Туили. — Преди да поемем случая, искаме да опознаем терена и да разберем кой пред кого пее.

Маккейлъб не отговори. Стените наоколо сякаш почваха да го притискат. Неприятният разговор, досадната физиономия на Туили, правостоящите хора наоколо, чакащи за маси — от всичко това имаше чувството, че се задушава.

— Ами онзи бар, в който си ходил снощи? — попита Фридман.

Маккейлъб се облегна назад и го погледна.

— Защо питаш?

— Джей ни разказа всичко. Разпитвал си там за Бош и Гън, нали?

— Е, и какво? Да не мислиш, че барманката веднага е хукнала да звъни на Джак Макавой в „Ню Таймс“? Само защото съм й показал снимка на Бош? Що не вземеш да се гръмнеш?

— Хей, в тоя град медиите са на почит. Хората само дебнат. Непрекъснато продават сведения, истории, информация.

Маккейлъб поклати глава. Просто не можеше да повярва, че барманката със сакото е имала чак толкова ум, та да разбере какво точно върши и после да позвъни на журналист.

Изведнъж осъзна кой има и необходимите сведения, и достатъчно ум. Бъди Локридж. А ако пробивът идваше от него, значи виновен беше самият Маккейлъб. По челото му изби пот, когато си спомни как Локридж се спотайваше долу в каютата, докато той обясняваше на. Уинстън подозренията си срещу Бош.

— Пи ли нещо, докато беше в бара? Чух, че всеки ден гълташ цяла камара хапчета. А като се смесят с алкохол… нали знаеш, казана дума — хвърлен камък.

Въпроса зададе Туили, но Маккейлъб хвърли сърдит поглед към Уинстън. Обиждаше го не толкова чувството за измяна, излъчвано от целия разговор, колкото бързината, с която се променяха отношенията им. Но преди да проговори, той зърна извинението в очите й. Несъмнено и тя съжаляваше, че нещата са се развили така. Маккейлъб отново се обърна към Туили.

— Значи мислиш, че съм попрекалил с алкохола и хапчетата, а Туили? Това ли си мислиш? Че съм се раздрънкал в някакъв бар?

— Не го мисля. Просто питам, разбра ли? Няма защо да минаваш в отбрана. Просто се мъча да изясня откъде онзи репортер е научил разни неща.