Майкъл Конъли - Примката на совата

— Прав ли беше?

— Сто процента. Открихме я в гаража, в изключен фризер с три дупки на капака, за да влиза въздух. Беше като ковчег. Приемникът лежеше до нея. По-късно тя ни каза, че Хейгън й говорел през цялото време, докато бил в къщата. И пеел. Най-модните хитове. Само дето променял думите и пеел как ще я изнасили и убие.

Маккейлъб кимна. Съжаляваше, че не е бил там, защото знаеше какво е изпитал Бош — онзи внезапен миг на просветление, когато атомите се сблъскват. Когато просто разбираш. Един вълнуващ и страховит миг. Мигът, заради който живее всеки детектив, макар че малцина си го признават.

— Разказвам ти тази история заради онова, което направи Бош после. След като прибрахме Хейгън в една от колите и започнахме да претърсваме къщата, Бош остана в хола с предавателя. Включи го и започна да й говори. Не млъкна, докато не я открихме. Казваше: „Дженифър, тук сме. Всичко е наред, Дженифър, идваме. Вече си в безопасност, идваме при теб. Никой няма да ти стори зло“. И продължи да я утешава до края.

Тя замълча и по очите й Маккейлъб видя, че се е пренесла в спомена.

— След като я открихме, всички се чувствахме просто прекрасно. Беше най-хубавото, което съм изпитвала в тази работа. Отидох при Бош и му рекох: „Сигурно имаш деца. Говореше й тъй, сякаш е твоя дъщеря.“ А той само поклати глава и каза: „Просто знам какво е да си сам в тъмното.“ После си тръгна.

Тя погледна Маккейлъб откъм вратата. Сетих се за това, когато преди малко стана дума за мрак.

Той кимна. Уинстън отново обърна лице към стъклото.

— Какво ще правим, ако дойде момент, когато стане напълно ясно, че е той? — попита тя.

Маккейлъб отговори бързо, за да няма време да обмисли думите си.

— Не знам — каза той.

След като Уинстън прибра пластмасовата сова в кашона, взе репродукциите и си тръгна, Маккейлъб застана до плъзгащата се врата и я загледа как крачи към изхода на пристанището. Погледна часовника си и видя, че разполага с още много време, преди да започне подготовката за вечерта. Реши да погледа процеса по телевизията.

Пак се озърна през вратата и видя Уинстън да прибира кашона в багажника на колата си. Някой се изкашля зад гърба му. Маккейлъб рязко се завъртя и видя Бъди да подава глава от люка на вътрешната стълба. Стискаше купчина дрехи.

— Бъди, какво правиш, дявол да го вземе.

— Леле, братче, с много смахнат случай си се заел.

— Попитах те какво правиш, по дяволите.

— Смятах да ходя до пералнята и отскочих насам, щото половината ми дрехи са долу в каютата. После дойдохте вие двамата и като почнахте да разговаряте, нямаше как да изляза. — Бъди вдигна купчината дрехи за доказателство. — Тогава просто седнах на койката и изчаках.

— И междувременно чу всичко, което си казахме.

— Много смахната работа, мой човек. Какво ще правиш сега? Гледал съм онзи Бош по телевизията. Видя ми се страшно напрегнат.

— Знам какво няма да правя. Няма да обсъждам с теб тази тема. — Маккейлъб посочи вратата. — Тръгвай си, Бъди, и никому нито дума. Разбра ли ме?

— Ясно де, ясно. Аз само…

— Изчезвай.

— Съжалявам, мой човек.

— Аз също.

Маккейлъб отвори плъзгащата се врата и Локридж си тръгна като куче с подвита опашка. Маккейлъб едва се удържа да не го ритне по задника. Вместо това само гневно плъзна вратата и тя се блъсна в рамката. Постоя до стъклото, докато видя Бъди да влиза в близката сграда, където имаше автоматична пералня.

Подслушването бе застрашило хода на следствието. Маккейлъб знаеше, че трябва незабавно да съобщи на Уинстън и да я попита как иска да продължи. Но не го стори. Истината бе, че не желаеше да предприема ход, който би прекъснал неговото участие в разследването.

След като положи ръка върху Библията и обеща да говори цялата истина, Хари Бош седна на свидетелското място и се озърна към камерата, монтирана на стената над заседателската ложа. Знаеше, че светът е вперил очи в него. Процесът се излъчваше на живо по националната мрежа и по местния девети канал. Бош се мъчеше да потисне всяка проява на нервност. Но фактът бе, че не само заседателите щяха да се взират в него и да преценяват думите и характера му. От много години насам даваше показания пред съда, ала за пръв път не се чувстваше съвършено спокоен. Не го утешаваше и фактът, че е на страната на истината, тъй като тази истина трябваше да мине през безброй капани, заложени от един богат и влиятелен обвиняем с богат и влиятелен адвокат.

Той постави синята папка — досието по случая — върху предния ръб на парапета и придърпа микрофона към себе си, от което из залата се раздаде оглушителен тънък писък.