Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Тези думи бяха написани преди близо три поколения от един стар мъж и майстор в своето изкуство, впрочем във време, когато играта на стъклени перли формално може би стига най-високата си култура, тогава в нея се появява онази изящност и богата орнаментика на изпълнението, както примерно късната готика или рококото в архитектурата и декоративното изкуство. Близо две десетилетия играта била действително на стъклени перли със стъклен привиден блясък и бедна по съдържание, привидно кокетна, привидно лудешка игра, изпълнена с нежни форми на украса, едно полюшване като танц, дори понякога като в танц по въже, и с най-тънка ритмика; има играчи, които говорят за тогавашния стил като за загубен вълшебен ключ, и други, за които този стил е изключително претоварен с украшения, упадъчен и немъжествен. Един от майсторите и съавторите на тогавашния стил бил и човекът, разработил добре обмислените приятелски съвети и предупреждения, обхванати в календара на магистъра, и докато Йозеф сега четеше за втори и трети път неговите думи, бодро благотворно вълнение се вля в сърцето му, настроение, което, както му се струваше, бе изпитал някога, един-единствен път и нивга вече, както си спомняше, това беше при медитацията преди приемането му в ордена и настроението, което го бе обзело тогава при представата за чудния кръг, за оня хоровод, който се бе завъртял между Йозеф и майстора по музика, между майстора и начинаещия, между старостта и младостта. Човекът, написал и премислил някога тези думи, бил стар, побелял мъж. „Не оставяй нито седмица да мине“ и „Не чакай добрите хрумвания“. Той изпълнявал най-малко двадесет години, а може би и много по-дълго високата длъжност на майстор на играта, по времето на онова лудо за игра рококо, без съмнение имал работа с крайно разглезен и самоуверен елит, създал повече от двадесет блестящи годишни игри и ги представил тържествено — самата игра продължавала тогава четири седмици, — той бил стар човек, за когото с годините повтарящата се задача да композира голямата празнична игра отдавна не била вече висока чест и радост, а далеч повече бреме и мъка, задача, за която сам трябвало да се настройва, сам да се убеждава и насърчава. Към този мъдър старец и опитен съветник Кнехт изпитваше благодарно почитание, защото неговият календар много често вече му бе предводител, но той чувстваше също едно радостно, дори весело и дръзко превъзходство — превъзходството на младостта. Защото сред многото грижи на един майстор на играта, които той вече беше познал, тази грижа не стоеше на дневен ред: би могъл да не обмисли своевременно годишната игра, тя можеше да бъде посрещната без достатъчно съсредоточеност и радост, можеше и да липсват инициативността или дори хрумванията за подобна игра! Не, Кнехт, който през последните месеци понякога изглеждаше истински стар, в този час се чувстваше млад и силен. Не можеше да се отдаде за дълго на това хубаво чувство, да му се наслади, защото малкото време за почивка вече изтичаше. Но красивото радостно чувство бе стаено в него, той го понесе със себе си и краткият отдих в магистърската градина, и четенето на календара все пак бяха донесли и породили нещо. А именно не само едно отпускане и момент на повишена жизнерадост, а и две хрумвания, които в същия миг се превърнаха в решения. Първото: той искаше, когато някога също бъде стар и уморен, да се откаже от длъжността си в часа, в който за пръв път композицията на годишната игра му се види тягостно задължение и се затрудни да намери идеи за нея. Второто: искаше да почне работата по първата своя годишна игра съвсем наскоро, а за другар и помощник в нея да извика при себе си Тегулариус, това би било удоволствие и радост и за приятеля му, и за него самия — наченка, опит да съживи в една нова жизнена форма скованото в момента приятелство. Защото другият не би могъл да даде повод и тласък за съживяването му; те трябваше да произлязат от него, от магистъра.

При това за приятеля му би имало предостатъчно работа, защото още от „Мариафелс“ Кнехт носеше в себе си една идея, която искаше да използва за своята първа тържествена игра като магистър. В нейната основа искаше да вложи — това беше всъщност хубавото хрумване — структурата и измеренията на старата ритуална конфуцианска схема за изграждането на китайската къща, при което всичко е ориентирано по небесните посоки: вратите, олтарът на прадедите, съотношенията и разпределението на постройките и дворовете, подреждането им по съзвездията, по календара, по семейния живот, а към всичко това и символиката, и стилът на градината. Някога, при изучаването на един коментар върху И Дзин, митичният ред и многозначността на тези правила му се видяха като особено привлекателна и приятна парабола на космоса и положението на човека в света; той намери още, че прастарият митичен народен дух в тази традиция за строителството на дома е чудно и дълбоко свързан с умозрително-книжовния дух на мандарините и магистрите. Разбира се, без някога да си е водил бележки, той често и с достатъчно любов се бе занимавал с идеята и плана за тази игра, затова всъщност вече я носеше в себе си съставена като цяло. Само откак бе встъпил в длъжността, не беше отделял време за нея. Сега в момента бе твърдо решил да изгради празничната си игра върху тази китайска идея и Фриц трябваше незабавно, в случай че съумее да вникне в духа на идеята, да започне с изследването върху нейното разработване и подготовката за превод на езика на играта. Единствената пречка беше: Тегулариус не знаеше китайски. А да го изучава сега, бе твърде късно. Но по указанията, които отчасти сам Кнехт, отчасти Източноазиатският институт биха могли да му дадат, Тегулариус щеше да проникне в магическата символика на китайската къща и с помощта на литературата, в края на краищата тук не се касаеше за филология. И все пак бе потребно време, най-малкото за човек, изнежен като него, който не всеки ден изпитва желание за работа, какъвто беше милият приятел; затова бе добре още отсега да се пристъпи към дело; и тъй, усмихвайки се, приятно изненадан, той намери, че предвидливият стар господин, съставил джобния календар, е имал пълно право.