Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт си постави задачата без боязън, но все пак бе учуден от нейната трудност и докато я решаваше, а това му спечели крайно напрегнатата, дори съсипваща игра, от само себе си отстъпиха назад другите задължения и задачи, за които преди бе склонен да мисли по-скоро с грижа, и му изглеждаше, че изискват по-малко внимание; той призна на един колега, че първото заседание на колегията, за което пътувал с най-бързо превозно средство и се върнал незабавно обратно, преживял почти като насън и после не помислил за него, така всецяло го завладяла текущата работа; даже по време на самото заседание — макар темата да го интересувала и да пристъпвал с известно безпокойство към него, към първата си поява в колегията — той много пъти се улавял, че духом не е тук сред колегите си и разискванията, а във Валдцел и в онова синьо боядисано помещение на архива, където засега всеки трети ден водел семинар по диалектика само с петима участници и където всеки час изисквал по-голямо напрежение и сили, отколкото целият останал работен ден, който въпреки всичко не бил лек и от който никъде не можел да се измъкне, защото, както го бил осведомил старият майстор по музика, за този начален период колегията му била придала и надзорник, който наблюдавал как протича денят му час след час, съветвал го за разпределението на времето му и трябвало да го предпази както от едностранчивост, така и от пълно пренапрежение. Кнехт му беше благодарен, още повече, че този посланик на ръководството на ордена беше майстор в изкуството на медитацията с голямо име; казваше се Александер. Той се грижеше за това работещият крайно напрегнато всеки ден по три пъти да успява в „малките“ или „кратките“ упражнения и най-строго да спазва течението и минутната продължителност на всяко от тях. С двамата, с репетитора и наблюдателя, представител на ордена, всеки ден непосредствено преди вечерната медитация той трябваше да обръща поглед назад към работния си ден, за да направи равносметка, да установи напредъка и пораженията, да „провери пулса си“, както се изразяват учителите по медитация, това значи да схване и прецени положението и състоянието си в момента, разпределението на силите, надеждите и грижите си, обективно да види извършеното през деня и да не замръква и осъмва на другата сутрин с нещо нерешено.

Докато репетиторите следяха колосалната работа на своя магистър, отчасти с приятелски, отчасти с враждебен интерес, и не пропускаха случай да подложат на ненадейни малки изпитания силите, търпението, съобразителността му, стремящи се ту да поощрят работата му, ту да я спъват, около Тегулариус възникна фатална празнота. Наистина той разбираше, че сега Кнехт не би могъл да му отделя време, внимание, мисли или да му съчувства, но не успяваше да бъде достатъчно твърд и равнодушен срещу пълната забрава, в която, изглежда, неочаквано бе потънал за приятеля си, и толкова по-малко, когато му се струваше, че от ден на ден не само го загубва, но че и другарите му се отнасят към него с известно недоверие и едва го заговарят. И не беше чудно, защото макар да не можеше сериозно да препречи пътя на честолюбивите, все пак той вземаше страна и се ползваше с разположението на младия магистър. Кнехт можеше ясно да си представи всичко това, ала към сегашните му задачи спадаше за известно време, заедно с всичко лично и частно, да изключи и това приятелство. Но той го правеше, както по-късно призна на приятеля си, всъщност не съзнателно и преднамерено, а съвсем просто го бе забравил, всецяло превърнал се в оръдие, та едно толкова лично нещо — приятелството — бе изчезнало в неведоми предели и ако някъде, например на оня семинар за петимата, пред него биха се появили фигурата и лицето на Фриц, то това нямаше да е Тегулариус, нямаше да е приятел, познат, личност, а един от елита, студент, по-точно кандидат или репетитор, дял от неговата работа и задача, воин в строя, а целта му щеше да е да го обучи и победи с него. Тръпки побиха Фриц, когато за пръв път магистърът го заговори поновому; от погледа му долови, че тази отчужденост и безпристрастност съвсем не са престорени, а истински и зловещи, и че човекът, който се отнася към него с такава делова вежливост, с голяма духовна бдителност, вече не е приятелят му Йозеф, а само учител и надзорник, само майстор на играта на стъклени перли, обвит в строгостта на своята длъжност, изолиран като от блестяща, замръзнала вече глазура, облят с нея, докато е била гореща. В тези жарки напрегнати седмици с Тегулариус се случи малко премеждие. Безсънен и вътрешно съсипан от преживяното, на малък семинар той допусна да бъде обвинен в невежливост, в лошо избухване не срещу магистъра, а срещу един колега, който го нервира с присмехулния си тон. Кнехт го забеляза добре, забеляза и раздразнителността на провинилия се, укори го само с един мълчалив жест, след това обаче му изпрати наставника по медитация, за да се погрижи за душевното равновесие на изпадналия в трудно положение. След продължилата седмици липса на внимание Тегулариус прие тази загриженост като пръв знак на съживеното приятелство, защото я сметна за отнасящ се лично до него интерес, и охотно се подложи на целителното въздействие. Всъщност Кнехт едва ли бе разбрал кому посвещава своята загриженост, той действаше само като магистър: бе забелязал у един от репетиторите раздразнителност и недостатъчна овладяност и се беше отнесъл към това като възпитател, без да погледне на този репетитор като на личност и да съобрази отношението си към него. Когато, месеци по-късно, приятелят му напомня тази сцена и го уверява колко много го зарадвал и утешил с подобен знак на внимание, Йозеф Кнехт мълчи, забравил напълно случая, и не разсейва неговата заблуда.