Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Даса се спрял като събуден от сън. Тук всичко било такова, каквото и някога, тук времето не течало, нищо не било убито и нищо не било изстрадано; тук, така му се струвало, времето спряло, животът — здрав като кристал, застинал и увековечен. Наблюдавал стария и в сърцето му се върнали удивлението, любовта и копнежът, които изпитал някога, когато го съзрял за пръв път. Оглеждал колибата и си мислел, че трябвало преди настъпването на близкия дъждовен период малко да я пооправи. После се осмелил на няколко внимателни стъпки, влязъл в колибата и огледал какво има вътре; нямало нищо, почти нищо: ложе от шума, купа от кратуна с малко вода и празна ликова торба. Взел торбата и отишъл в гората да потърси храна, донесъл плодове и сладка дървесна сърцевина, после взел купата и я напълнил с прясна вода. Така било свършено всичко, каквото тук можело да се свърши. Толкова малко било потребно някому, за да живее! Даса се скупчил на земята и потънал в мечти. Бил доволен от този мълчалив покой и унес в мечти сред гората, доволен от себе си и от гласа в душата си, който го довел тука, където нявга, още младеж, доловил нещо като мир, щастие и родина.

Така той останал при мълчаливеца. Подменил шумата на ложето му, търсел храна за двамата, после поправил старата колиба и се заловил недалеч от нея да изгради втора за себе си. Старецът, изглежда, го търпял, но всъщност не можело да се разбере дали изобщо го е забелязал. Ако се изправел от своята вглъбеност, то било само за да влезе в колибата да спи, да хапне един залък или малко да се поразходи из гората. Даса живеел редом с достопочтения като слуга в близост с велик господар или по-скоро както малко домашно животно, опитомена птица или може би мангуста привиква да живее край хората, услужлива и едва забелязвана. Тъй като дълго време се крил и бягал, неспокоен, несигурен, с нечиста съвест и постоянно с мисълта за преследването, този спокоен живот, леката работа, съседството с един човек, който, изглежда, изобщо не му обръщал внимание, за известно време му се отразили много добре, спял без кошмари и забравял за половин и цял ден случилото се. За бъдното не мислел и ако го изпълвал копнеж или желание, то били да остане тука и да бъде приет и посветен от йогата в тайните на отшелническия живот, сам да стане йога или поне да усвои неговото гордо спокойствие. Започнал често да уподобява позата на достопочтения, също като него да седи неподвижно с кръстосани крака и да се вглежда в един непознат и свръхреален свят и да бъде недостъпен за това, което го обграждало. Но обикновено много бързо се уморявал, крайниците му се схващали, заболявал го гърбът, досаждали му комари или странни усещания по кожата, сърбеж и дразнене, които го принуждавали отново да се размърда, да се чеше и накрая да стане. На няколко пъти обаче той почувствал и нещо друго, а именно едно облекчаване, олекване и трепет, както му се случвало в някои сънища, когато човек само от време на време леко докосва земята, едва-едва се оттласква от нея и се носи отново като влакънце вълна. В тези минути той стигал до предчувствието, какво би било, ако продължително се носи така, ако собственото тяло и собствената душа загубят тежестта си и в диханието на един по-голям, по-чист слънчев живот затрептят издигнати и погълнати от едно отвъд, от извънвременното и неизменното. Но всичко това оставало само мигове и предчувствия. И когато разочарован се връщал от тези мигове към старото и привичното, мислел, че би трябвало да накара стария да му бъде учител, да го въведе в своите упражнения и тайни изкуства и да го направи йога. Ала как да станело това? Струвало му се, че старият никога не ще спре на него очи, че между тях не ще бъдат разменени думи. Старият като че ли бил отвъд ден и час, отвъд гора и дом и отвъд речта.

И все пак един ден той изговорил една дума. Настанало време, в което Даса нощ след нощ отново сънувал, често смутно сладостни, а често и смутно грозни сънища или жена си Правати, или ужасите от живота си като беглец. И през деня той не напредвал в нищо, не издържал дълго да седи и се приучва, мислел за жени и любов, много бродел из гората. Може и времето да било виновно за това, дните били душни, поривите на вятъра — горещи. И отново настъпил такъв един лош ден, комарите бръмчали, през нощта Даса пак сънувал един от тежките си, оставящи страх и потиснатост сънища, чието съдържание наистина вече не помнел, но който сега, наяве, му се струвал жалко и всъщност непозволено, дълбоко засрамващо връщане към по-раншните му състояния и стъпала на живота. Цял ден той се влачел и седял, мрачен и неспокоен, около колибата, залавял се и изоставял ту една, ту друга работа, много пъти сядал, опитвайки да се упражнява на вглъбеност, но всеки път веднага го обземало трескаво безпокойство, крайниците му тръпнели, по краката му сякаш пъплели мравки, на тила му парело, едва издържал за мигове и поглеждал плахо и засрамено към стария, който седял в съвършена поза и чието лице, с обърнат към душата взор, се поклащало в неприкосновена кротка веселост като главичката на цвят.