Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Но още докато скочил от дървото и докато в шемета на делото замахнал с прашката и изпратил смърт, той се почувствал така, сякаш с това угасил и своя собствен живот, като че ли отприщил и последната си сила и сам се хвърлил, летейки заедно с убиващия камък в бездната на унищожението, примирен с гибелта, стига миг преди него да се свлече омразният враг. Но сега, тъй като на деянието откликнал необичайният миг на тишина, жажда за живот, за която още нищо не знаел, го извлякла от зейналата пропаст, първичен подтик завладял сетивата и крайниците му, наложил му да търси гора и бамбуков гъсталак, заповядал му да бяга и да се крие. Едва след като стигнал в едно убежище и смятал, че се е изплъзнал от първата опасност, съзнал какво се е случило с него. Когато се строполил, капнал от умора, едва поемащ дъх, когато в изнемогата се стопило опиянението от делото и открило простор за отрезвяване, Даса почувствал първо разочарование и леко отвращение, че се е измъкнал и останал жив. Но едва дишането му се успокоило и се уталожил шеметът от умората, това противно и вяло чувство отстъпило на упорство и воля за живот и отново в сърцето му се върнала дивата радост от извършеното.

Скоро в близост с него настанало оживление, започнало търсенето и преследването на убиеца, продължило цял ден, и той се изплъзнал само защото стоял безмълвен и неподвижен в прикритието си и защото никой, в страха от тигър, не искал да прекоси толкова дълбоко гъсталака. Даса поспал малко, отново лежал, после, дебнейки, пропълзял по-нататък, пак си починал и на третия ден от убийството бил оттатък веригата на хълмовете и неудържимо продължил пътя си към по-високата планина.

Бездомният живот го отвеждал тук и там, направил го по-твърд и по-равнодушен, а също по-умен и по-примирен, но нощем той все сънувал Правати и своето някогашно щастие или това, което само се наричало така, много пъти сънувал и своето преследване и бягство, ужасни, свиващи сърцето сънища като този, че бяга през гори, а зад него са преследвачите с барабани и ловджийски рогове; че върви през гори и блата, през трънаци и прогнили мостове и носи нещо, някакъв товар, нещо завито, скрито, неизвестно, за което само се знае, че е скъпо и че не бива при никакви обстоятелства да го изпусне от ръцете си, нещо безценно и застрашено, някакво съкровище, може би нещо откраднато, завито в кърпа, в парче цветен плат, с кафявочервеникави и сини шарки, каквито имало и по празничната рокля на Правати, че той, натоварен с този вързоп, плячка или съкровище, тича през опасности и мъчнотии, промъква се под ниско сведени клони и надвесени скали, превит, покрай змии, по шеметно тесни дървени мостчета над реки, гъмжащи от крокодили, и че най-накрая, гонен, съсипан, спира и когато се опитва да отвърже възлите, с които е стегнат вързопът, и ги развързва един подир друг, отгръща кърпата и съкровището, което изважда и държи с разтреперани ръце, е собствената му глава.

Криейки се, той живеел в непрестанно странстване, като всъщност не толкова бягал от хората, а по-скоро ги избягвал. И един ден неговото странстване го отвело в хълмиста местност, обрасла с буйни треви, която му се виждала красива и сякаш го поздравявала, сякаш трябвало да я е познавал. Скоро стигнал в долина с ливади, с кротко полюшнати треви, а после видял група иви, които познал и които му напомнили за веселото и невинно време, когато още нищо не знаел за любов и ревност, за омраза и отмъщение. Това била местността на ливадите, в които някога пазил мардата с другарите си, като че ли най-веселото време от младостта му, сега го гледало от далечна глъбина и невъзвратимост. Сладостна тъга в сърцето му отвръщала на гласовете, които го поздравявали тук, на подухващия вятър в сребристите разлюлени върби, на веселата пъргава маршова песен на малкия поток, на песента на птиците и дълбокото, златно бръмчене на земните пчели. Тук ухаело и ехтяло като в убежище и роден дом. Привикнал на скитническия пастирски живот, той никога не бил чувствал една местност така родна и близка.

Воден и придружаван от тези гласове в душата си, с чувства, сродни с чувствата на завърналия се в родния дом, той крачел през приветливата местност за първи път след страшни месеци вече не като чужденец, не като преследван, беглец и обречен на смърт, а с волно сърце, без да мисли за нещо, без да жадува за нещо, отдаден напълно на тихото и ведро настояще и близост, приемащ с благодарност и малко учуден от себе си своето ново необичайно душевно състояние, за пръв път очарован от тази откровеност без желание, от тази веселост без напрежение, от това внимателно, благодарно съзерцателно наслаждение. Нещо го привличало през зелените ливади към гората под дърветата, където осеяният с малки слънчеви петна здрач усилвал чувството за завръщане и родина и го водел по пътеки, които краката му като че ли намирали сами, докато не попаднал в един гъсталак от папрати, в една малка гора сред голямата гора и до малка колиба, а пред колибата на земята седял неподвижният йога, когото някога той следял и комуто носел мляко.