Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Даса не забравил напълно нявгашната си родина и нявгашния си живот, но скоро за него те се превърнали в сън. И веднъж, когато чардата се изтеглила към друга местност, Даса отишъл в гората, защото му се приискало да потърси мед. Откакто я познавал, гората му домиляла чудно, а тази тук му изглеждала свръхтова и необикновено красива, през листа и клони струите дневна светлина се виели като златни змии и звуците в нея — птичи гласове, шепот в корони на дървета, викове на маймуни — се кръстосвали и вплитали в чаровна, леко проблясваща плетеница, подобно на светлика в леса, и все тъй се приближавали, свързвали и разделяли отново уханията — дъх на цветя, дървета, листа, води, блато, дивеч, плодове, пръст и тиня, тръпчиви и сладки, парливи и нежни, събуждащи и приспиващи, ободряващи и потискащи. От време на време в невидима горска клисура прошумявали води, от време на време над бели съцветия прелитала зелена кадифена пеперуда, с черни и жълти петна, от време на време дълбоко в синкавосенчестата гора изпращявала вейка и тежко се удряли клон в клон или диво животно надавало вик в тъмнината, или креслива маймуна се карала на малките си. Даса забравил за меда и както се заслушал в няколко пъстри стрелкащи се мънички птички, видял между високите папрати, същински малък гъсталак сред голямата гора, видял губеща се следа, нещо като път, тясна мъничка пътека, и като запристъпвал безшумно и внимателно по нея, под едно многостволо дърво открил колибка, един вид островърха шатра, струпана и преплетена от папрати, а до нея на земята неподвижно с изправена стойка седял човек, ръцете му били отпуснати между кръстосаните крака, бил с бели коси над широко чело, със спокойни, сведени към земята очи, сякаш без поглед отворени, но обърнати навътре. Даса разбрал, че това е свят човек или йога. Той не бил първият, когото виждал, те били достопочтени и ползващи се с благоволението на боговете мъже и било хубаво да им оставиш дарове или да им покажеш уважението си. Но този тук, който седял пред своята тъй красива и добре закътана папратова колиба, с изправената си стойка, с кротко отпуснатите ръце, потънал в съзерцание, харесал на момчето много и му изглеждал по-странен и по-достопочтен от другите, които било виждало. Този човек, който седял, като че ли витае някъде с отвърнат поглед, но виждащ всичко, за когото няма неведомо, сякаш бил с ореол на святост, обгърнат от сфера на достойнство, от вълна и пламък на тлееща жар и йогистка сила, която момчето не се осмелявало ни да престъпи, ни да наруши с поздрав или зов. Достойнството и величието на неговата осанка, светлината, която излъчвало лицето му, съсредоточеността и желязната неизкушимост в неговите черти разпращали вълни и струи, в чиято среда той седял величаво, като луна, и натрупаната духовна сила, спокойно съсредоточената воля в облика му очертавали такъв вълшебен кръг около него, че се долавяло: този човек би могъл само с едно желание и с една мисъл, без дори да вдигне поглед, да убие някого и пак да го върне към живот.

По-неподвижен и от дърво, което все пак с листа и клони диша и потрепва, неподвижен като каменно божествено изваяние, йогата седял на мястото си и също така неподвижно от мига, в който го съзряло, стояло и момчето, сякаш вкоренено в земята, оковано във вериги, привлечено в омая от неговия образ. Стояло втренчено в човека и видяло как слънчеви петна падат върху неговите рамене, върху една от спокойно отпуснатите му ръце, видяло светлите петна бавно да се движат, да се появяват нови и още докато стояло и гледало удивено, почнало да разбира, че слънчевите отблясъци с нищо не засягат този човек, нито птичите песни и гласовете на маймуните от гората наоколо, нито кафявата дива пчела, която за известно време кацнала на лицето на вглъбения, подушила кожата му, пропълзяла по бузата му, после отново се вдигнала, прелетяла още веднъж, нито пък целият многолик живот на гората. Всичко това доловил Даса, всичко, каквото очите виждат, ушите чуват, всичко, което е красиво или грозно, мило или дотегливо, няма никаква връзка със светия човек, дъждове не биха го намокрили и ядосали, огън не би могъл да го обгори, за него целият свят наоколо станал само повърхност и без смисъл. И у Даса се стрелнало предусещането, че всъщност може би целият свят е само игра и повърхност, само дъх на вятър и кръгове на вълни над неведоми глъбини, нищо освен идея, мисъл, но като телесна тръпка и лек шемет загледаният принц-кравар бил пронизан сякаш от усещане за ужас и опасност и едновременно обзет от копнеж и жажда. Защото, така чувствал той, през повърхността на света, през повърхностния свят йогата се насочвал към основата на битието, към тайната на всички неща, той прокъсал вълшебната мрежа на чувствата, на играта на светлина, звуци, цветове, усещания, свлякъл ги от себе си, стоял здраво вкоренен в същественото и неизменното. Момчето, макар някога да било възпитавано от брахмани и озарено от лъч духовна светлина, проникнало в това не с разума си и не можело да го изкаже с думи, а го доловило, както в благословен час се долавя близостта на божественото, доловило го като тръпка на страхопочитание и удивление пред този човек, доловило го като любов към него и копнеж за живот, какъвто му се струвало, че води седящият, потънал в размисъл. И така по странен начин чрез стария мъж Даса си спомнил за своя произход, за царственото, сърцето му било развълнувано, той стоял на края на папратовия гъсталак, не обръщал внимание на полета на птиците, на дърветата, които с кротко шумолене си приказвали, оставил гората да си бъде гора и далечното стадо — стадо, поддал се на вълшебството и гледал съсредоточения отшелник, пленен от необяснимия и неприкосновен покой на неговата фигура, от светлото спокойствие на лицето, от силата и съсредоточеността на стойката му, от неговата съвършена отдаденост на едно дело.