Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

— На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.

— Искам да ти разкажа нещо — започнал Дион приветливо, изглежда, още не бил уморен и не му се спяло. — Спомняш ли си, Йозеф, как някога преживяваше толкова лоши времена в твоята постница там, край Газа, и как животът ти бе дотегнал? Как тогава тръгна да бягаш, решен да търсиш стария Дион и да му разкажеш своята история? И как после в селището на братството срещна стария човек, когото попита за местожителството на Дион Пугила. Е, добре. И не беше ли чудо, че оня стар човек бе самият Дион? Искам да ти разкажа само как се стигна до това. За мен също бе странно и сякаш чудо. Ти знаеш какво е, когато един покаяник и изповедник остарее и е слушал много изповеди на грешници, които го смятат за праведник и светец и не знаят, че той е по-голям грешник от тях. Тогава цялото негово дело му се вижда ненужно и суетно и онова, което някога му изглеждало свято и важно, а именно, че бог го поставил на това място и го удостоил да изслушва и облекчава от нечистотията и тинята душите човешки, сега му се струва голямо, преголямо бреме, дори проклятие, и накрая той тръпне ужасен от всеки клетник, който идва при него с детските си грехове, иска човекът да си върви и сам да тръгне някъде, иска му се да се махне, пък ако ще и чрез въже, метнато през клона на някое дърво. Така се случи и с тебе. Сега и за мен дойде часът да се изповядам и аз се изповядвам: и с мен се случи същото, както и с тебе, и аз вече смятах, че не съм полезен, че съм мъртъв духом и че повече не ще мога да понеса хората и занапред доверчиво да идват при мене и да ми носят всичката нечистотия и зловонията на човешкия живот, с които не могат вече да се справят, с които не можех вече да се справя и аз.

А често слушах да се говори за един покаяник на име Йозеф Фамулус и при него, така научих, хората на драго сърце отивали на изповед и мнозина оставали с по-голямо желание, отколкото при мене, защото бил кротък, ведър мъж. И казваха още: не изисква нищо от хората, не ги укорява, отнася се с тях като брат, само ги изслушва и ги пуска с една целувка. Моят начин не бе такъв, ти знаеш, и когато аз за първи път чух да се разправя за този Йозеф, неговият похват ми изглеждаше по-скоро глупав и прекалено детински; сега обаче, след като всичко ме изпълваше със съмнения дали моят собствен похват струва нещо, имах пълното основание да се въздържа, да не бъда съдник на този Йозеф, да не се смятам за по-знаещ. Какви ли сили трябваше да има този човек? Знаех, че бил по-млад от мене, но все пак също близо до старческата възраст, това ми се нравеше, към млад аз не бих могъл да изпитам така лесно доверие. Но от този човек се чувствах привлечен. И така реших да ида на поклонение при Йозеф Фамулус, да му призная мъката си, да го помоля за съвет или ако не ми даде съвет, може би да получа от него утеха и нови сили. Още самото решение бе благотворно и ме разведри.

Поех на път, странствах към мястото, където казваха, че била неговата постница. Междувременно обаче брат Йозеф преживял същото, каквото и аз, и постъпил също като мене. Всеки се впуснал в бягство, за да търси съвет при другия. Когато тогава, преди да намеря колибата му, съзрях неговото лице, познах го още при първия разговор. Той изглеждаше като човека, когото бях очаквал. Но в момент и той бягаше, бе му тръгнало зле, толкова зле, колкото и на мене или още повече, и в никакъв случай не бе склонен да слуша изповеди, а жадуваше сам да се изповяда и да постави бедата си в чужда ръка. В оня час това бе за мене странно разочарование. Бях много тъжен, защото, щом като и този Йозеф, който не ме позна, се бе уморил от своето задължение и се съмняваше в смисъла на живота си, не значеше ли това и за двама ни, че ние и двамата сме живели безполезно и сме се провалили.