Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Когато този човек си тръгнал, с тон на усърдие и почти упрек Йозеф попитал:

— Как така ти толкова търпеливо изслуша тези лъжеучения на неверния езичник? Да, ти дори, така ми се стори, ги слуша не само с търпение, а направо със съучастие и с известно задоволство. Защо не му възрази? Защо не се опита да опровергаеш този човек, да го накажеш и да го обърнеш към вярата в нашия бог?

Дион поклатил глава на тънката си набръчкана шия и отговорил:

— Не го опровергах, защото не би имало никаква полза. Нещо повече, защото не бих бил в състояние да го направя. В беседването и в познанията по митологията и звездите този човек без съмнение далеч ме превъзхожда, нищо не бих могъл да му противопоставя. И по-нататък, сине мой, не е нито моя, нито твоя работа да се противопоставяме на вярата на един човек с твърдението, че е лъжа и заблуда това, в което вярва. Аз, признавам, слушах този умен човек с известно задоволство, това не ти е убягнало. Той ми достави удоволствие, защото говори чудесно и знае много, преди всичко обаче, защото ми напомни за моите младини, в младостта си аз доста се занимавах със също такива изследвания и познания, нещата от митологията, за които чужденецът говореше така хубаво, в никакъв случай не са заблуда. Те са представи и притчи на една вяра, която не ни е повече потребна, защото ние сме се сдобили с вярата в Исус, единствения спасител. За ония обаче, които още не са познали нашата вяра и може би няма да могат да стигнат до нея, тяхната, произтичаща от стара прадядовска мъдрост, с право е достопочтена. Разбира се, мили, нашата вяра е друга, съвършено друга. Но от това, че на нашата вяра не е потребно учението за съзвездията и вековете, за първичните води и възникването на живота и всички тези притчи, в никакъв случай не значи, че онази вяра е заблуда, лъжа и измама.

— Но нашата вяра — извикал Йозеф — все пак е по-добрата и Исус е умрял заради всички хора; следователно би трябвало тези, които я знаят, да се преборят с остарелите учения и да поставят на тяхно място новото, по-доброто.

— Ние отдавна сме направили това, ти и аз, и толкова много други — отговорил Дион спокойно. — Ние сме вярващи, защото сме развълнувани от вярата, особено от могъществото на Спасителя и неговата спасителна смърт. Ония, другите обаче, всеки митолог и теолог на зодиака и на старите учения още не са трогнати от тази мощ и нам не ни е дадено да ги принуждаваме да познаят същото вълнение. Не забеляза ли, Йозеф, колко красиво и крайно усърдно този митолог умее да разказва и да свързва играта от образи и колко честит е при това, колко мирно и хармонично живее сред своята мъдрост на образи и притчи? Е, това е един знак, че този човек не е потиснат от тежки мъки, доволен е, чувства се добре. Хората, на които им е добре, нямат какво да ни кажат на нас. За да изпита потребност от избавление и спасяваща вяра, за да загуби отрадата от мъдростта и хармонията на своите мисли и да поеме върху себе си голямото рисковано дело на вярата в чудото на избавлението, човек трябва първо да се чувства зле, много зле, трябва да е преживял мъка и разочарование, горчивина и отчаяние, водата вече да му е стигнала до шията. Не, Йозеф, нека оставим този учен езичник в неговото благоденствие, да го оставим в щастието на мъдростта, мисловния свят и ораторското му изкуство! Може би утре, може би след година или десет да познае мъката, която ще разбие изкуството и мъдростта му, може би ще бъдат убити жената, която обича, или единственият син, или сам ще изпадне в болест и немотия; а когато отново го срещнем, ще трябва да го приемем и му разкажем по какъв начин сме се опитали да властваме над страданието. И тогава той би ни попитал: „Защо не ми казахте това още вчера, още преди десет години?“ А ние бихме отвърнали: „Тогава ти още не беше изпаднал в беда, не ти вървеше тъй зле.“

Той стана сериозен и известно време мълча. После, сякаш събуден от унеса в спомени, добави:

— Някога аз самият много се занимавах с мъдростите на прадедите, те ми доставяха удоволствие и когато вече бях тръгнал по пътя на кръста, беседите върху теологията често още ми носеха радост, разбира се, и достатъчно мъка. Посвещавах мислите си най-вече на сътворението на света и на това, че в края на сътворяването всъщност всичко би трябвало да бъде добро, защото нали се казва: „Бог огледа всичко, каквото бе сътворил, и тогава видя, че всичко беше много добро.“ В действителност обаче то било добро и съвършено само в един миг — в мига на рая, и вече в следващия съвършенството било нарушено от вината и проклятието, защото Адам ял от забраненото дърво. Има учители, които казват, че бог, който сътворил света, а с него Адам и дървото на познанието, не бил единственият и всевишен бог, а само един негов образ или подчинен нему. Създателят и творението не били добри, то не му се удало и той сега за цяла епоха го прокълнал и предал на злото. Той, самият бог-дух, решил обаче да сложи край на епохата на проклятието чрез своя син. Оттогава, така учат те, така мислех и аз, започнало отмирането на демиурга и неговото творение, постепенно светът линеел и умирал, докато в една нова епоха вече нямало да има творение, свят, плът, жажда и грях, никакво плътско зачатие, раждане и смърт, а щял да възникне само един съвършен духовен и избавен свят, над който нямало да тегне проклятието на Адам, свят, свободен от вечното проклятие и напора на ламтежа, зачатието, раждането и умирането. За злината на света сега ние виним повече създателя, отколкото първият човек, но сме на мнение, че на създателя, ако той действително е бил самият бог, би било лесно да направи Адам по-друг или да му спести изкушението. И така в края на нашите разсъждения стигаме до заключението, че има двама богове — бог-създател и бог-отец — и не се боим да съдим критично за първия. Има дори такива, които отиват крачка по-напред и твърдят, че творението изобщо не било дело на бога, а на дявола. Вярвах, че с нашите мъдрости помагаме на Спасителя и на идващия век на духа и затова си измисляме богове, световна сцена и светове, едновременно спорех и се занимавах с теология, докато един ден бях обхванат от треска, смъртно болен, и в кошмарните сънища непрестанно имах работа с демиурга, трябваше да водя война, да проливам кръв и страховете и виденията ставаха все по-ужасни, докато в нощта на най-високата температура мислех, че трябва да убия собствената си майка, за да залича своето плътско раждане и потекло. В онези трескави съновидения дяволът беше насъскал срещу мене всичките си кучета, но аз оздравях и за разочарование на предишните ми приятели се върнах към живота като глупав, мълчалив и лишен от дух човек, който наистина скоро си възстанови физическата сила на тялото, не обаче радостта от заниманието с философия. Защото в дните и нощите на оздравяването, когато отвратителните трескави сънища отстъпваха назад и спях почти непрестанно, в миговете на будуване усещах до себе си Спасителя, усещах, че от него се излъчва сила и се влива в мен, и когато отново бях здрав, изпитах тъга, че не мога повече да чувствам близостта му. Вместо това усетих силен копнеж по неговата близост и сега пролича: докато отново слушах да се спори за него, чувствах как този копнеж — тогава той беше най-скъпото ми богатство — бе застрашен да потъне и да се разлее в мисли и думи, както вода се изгубва в пясък. Достатъчно, мой мили, свърши се и с моята мъдрост и теология. Оттогава аз принадлежа към простодушните, но не бих искал да преча и да гледам с пренебрежение оня, който умее да се занимава с философия и митология, знае да играе игрите, които на времето аз сам опитах. Ако някога трябва да се примиря с това, че творецът и бог-дух, че творението и спасението в тяхната непроницаема единосъщност и едновременност за мен остават неразрешима задача, то трябва да се примиря и с друго, че не мога да направя философа вярващ, а не е и мой дълг.