Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Когато Даса се върнал от този празник, бил станал мъж, почнал да задиря момичетата и издържал в няколко тежки юмручни схватки и борби с останалите момци. Тогава отново попаднали в друга местност, една местност с равни пасища и тихи, спокойни води, край които растели тръстика и бамбук. Тук той видял едно момиче на име Правати и бил обзет от безумна любов към тази красавица. Тя била дъщеря на земеделец, а Даса — толкова влюбен, че забравил и захвърлил всичко, за да я спечели. Когато краварите след някое време отново напуснали местността, тон не послушал предупрежденията и съветите им, а се сбогувал с тях и с пастирския живот, който толкова обичал, заселил се на това място и успял да получи Правати за жена. Сеел нивите на тъста си с просо и ориз, помагал във воденицата и при сеченето на дърва, построил на жена си къщичка от бамбук и глина и я държал затворена там. Трябва да е много властна силата, която тласка един мъж да се откаже от всичките си предишни радости, другари и привички, да промени живота си и сред чужди да приеме незавидната роля на зет. Толкова голяма била красотата на Правати, толкова голямо и мамещо обещанието за искрена любовна наслада, излъчвано от нейното лице и снага, че Даса бил сляп за всичко останало и напълно се посветил на тази жена и наистина в нейните обятия изпитал голямо щастие. Разказват истории за богове и светии, че те, омаяни от някоя прелестна жена, я държели в прегръдките си дни, лунни месеци и години и оставали слети с нея, отдадени на удоволствието и забравяйки всички други дела. Такъв жребий и такава любов си желаел и Даса. Но междувременно съдбата решила друго и неговото щастие не траело дълго, само може би година, а и в това време щастието му било помрачавано от различни неща, от досадните изисквания на неговия тъст и язвителните намеци от страна на шурея му, и капризите на младата жена. Ала колчем се навеждал над нейното легло, забравял всичко това, то изчезвало, така вълшебно го привличала нейната усмивка, така приятно му било да гали стройното и тяло, така с хиляди цветове, ухания и сенки градината на блаженството цъфтяла в нейната млада снага.

Щастието на Даса още нямало и година, когато един ден в областта настанало неспокойствие, вдигнал се шум. Появили се вестоносци на коне и разгласили, че младият княз, самият Нала, пристигал с войници, коне и свита, за да ловува в областта; тук и там разгърнали шатри, чувало се да пръхтят жребци и да свирят рогове. Даса не обръщал внимание на това, работел в полето, грижел се за воденицата, избягвал ловците и дворцовите хора. Но когато в един от тези дни се върнал у дома и не намерил жена си в колибата, макар че най-строго й бил забранил в това време да излиза, усетил нещо да пробожда сърцето му и предчувствал, че над главата му надвисва злочестина. Побързал да иде при тъста си, Правати я нямало и там и никой не бил я виждал. Тревожната притесненост още повече натежала в сърцето му. Търсил жена си в зеленчуковата градина, на полето ден, втори, сновял между дома на тъста си и своя, дебнел в нивата, надничал в кладенеца, молел, викал я по име, зовял, заклинал, търсел следи от стъпки. Най-младият от неговите шуреи, още момче, накрая му издал: Правати била при княза, живеела в неговата шатра, видели я да язди коня му. Даса се промъкнал дебнешком, незабелязано до стана на Нала, носел със себе си прашката, с която си служил някога като пастир. И колчем през деня или нощта му се сторвало, че за миг княжеската шатра оставала непазена, той се прокрадвал към нея, но всеки път веднага отнякъде изниквала стража и Даса трябвало да бяга. От едно дърво, скрит в клоните му, можел да гледа надолу към стана, видял раджата, чието лице му било познато и неприятно още от оня празник в града, видял го да се качва на коня и да потегля, а когато след часове се върнал, слязъл от коня и отметнал завесата пред шатрата, Даса зърнал, че вътре една млада жена се раздвижила и поздравила дошлия, малко оставало да падне от дървото, когато в тази хубавица открил Правати — своята жена. Сега бил сигурен, че е тя, и камъкът на сърцето му станал по-тежък. И ако щастието му в любовта с Правати било голямо, не по-малки, дори по-големи били сега мъката му, гневът, чувството на загуба и обида. Така е, когато човек съсредоточи всичките сили на любовта си върху един предмет; със загубата му за него рухва всичко и обеднял, той стои сред развалини.

Цял ден и цяла нощ Даса се лутал из горите на околността и при всеки краткотраен отдих болката на сърцето подтиквала уморения, той трябвало да се движи и тича, струвало му се, че щял да скита и бяга чак до края на света и до края на живота си, който загубил своята стойност и блясък. И въпреки това той не тичал към далечното и непознатото, а се държал все близо до нещастието си, обикалял около своята къща, мелницата, княжеската ловна шатра. Най-сетне отново се скрил в дърветата над шатрата, стоял там в скривалището от шума и дебнел, озлобен и пламнал като прегладнял хищник, докато настанал моментът, за който напрегнал и последните си сили, моментът, когато раджата излязъл от шатрата. Тогава Даса се спуснал леко надолу по клона, извадил прашката, заметнал и с един камък улучил в челото омразния, който паднал възнак и се прострял неподвижен. Никой, изглежда, не видял; бурята от доволство и утолена жажда за мъст, която заглушила сетивата на Даса, прорязал миг на застрашителна и странна дълбока тишина. И още преди да се вдигне шум около поваления и да загъмжи от слуги, Даса бил отново в гъсталака и изчезнал към граничещата с него, обрасла с бамбук долина.