Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.

— Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.

Йогата се обърнал към колибата, с поглед заповядал на Даса да го последва. Старият взел купата с водата, протегнал я на Даса и му заповядал да си измие ръцете. Даса го послушал. Сетне старият плиснал остатъка от водата върху папратите, подал на младия празния съд и му заповядал да донесе прясна вода. Даса го послушал и затичал, а в сърцето му трепнало чувството за раздяла, тъй като за последен път вървял по малката пътечка към извора, за последен път носел леката купа с изтърканите ръбове и се навеждал над малкото водно огледало, в което се отразявали храстите, короните на дърветата и разсеяната като светли точки приятна небесна синева, при последното си навеждане той видял и отражението на собственото си лице в кафеникавия здрач. Даса потопил купата във водата, бавно и замислено, изпитвал несигурност и все не можел да си обясни защо се чувства така странно и защо, след като е решил да тръгне на път, го заболяло, че старецът не го поканил да остане още, да остане може би завинаги.

Приклекнал край извора, пил глътка вода, внимателно се изправил със съда, за да не разлее ни капка, и тъкмо искал да пристъпи по краткия обратен път, ухото му докоснал един тон, който го очаровал и ужасил, глас, който чувал в някои от сънищата си и за който мислил с най-горък копнеж в часовете на будуване. Гласът звучал приятно, сладко, детински и влюбено го мамел през здрачината на гората, така че сърцето му потръпнало от страх и радост. Това бил гласът на Правати, на неговата жена.

— Даса — зовяла тя.

Невярващ, той се огледал наоколо със съда в ръцете и що да види, между стволовете на дърветата се появила тя, тънка и гъвкава, дългокрака, Правати, милата, незабравимата, невярната. Той изпуснал купата и се затекъл към нея. Усмихната и някак засрамена, тя стояла пред него и го гледала с големите си очи на кошута и едва сега отблизо той видял, че тя носи сандали от червена кожа и много красиви богати дрехи, златна гривна на ръката и блестящи цветни скъпоценни камъни в черната коса. Сепнат, отстъпил назад. Още ли била любовница на княза? Не убил ли сам този Нала? Още ли се разхожда с неговите подаръци? Как можела, нагиздена с чуждите гривни и камъни, да застане пред него и да го вика по име?

Ала тя била по-хубава, отколкото някога, и преди да можел да й поиска обяснения, трябвало да я прегърне, да скрие чело в косите й, да повдигне лицето й и да я целуне по устата, същевременно усетил, че всичко се върнало, отново било негово това, което някога притежавал: щастието, любовта, насладата, радостта от живота, страстта. С всички свои мисли той вече бил далеч от тази гора и от стария отшелник, вече изчезнали и били забравени гората, отшелничеството, съзерцанието, йогата. Не мислел повече и за съда за вода на стария, който трябвало да занесе. Той останал край извора, когато Даса се запътил към края на гората с Правати. И много бързо тя почнала да му разказва как дошла дотук и как се случило всичко.

Удивителен бил нейният разказ, дивно, чаровно и приказно като в сказание Даса се впуснал в своя нов живот. Не само Правати била отново негова, не само омразният Нала — мъртъв, преследването на убиеца отдавна преустановено, но Даса, някогашният княжески син, който станал пастир, в града бил обявен за единствения потомък, законен наследник и княз, един стар пастир и един стар брахман припомнили почти забравената история на неговото подхвърляне и огласили пред всички, че същият човек, когото известно време навред търсили като убиец на Нала, за да го измъчват и погубят, сега бил търсен много по-усърдно из цялата страна, за да бъде обявен за раджа и тържествено въведен в града и палата на своя баща. Станало като насън и това, което най-много се харесало на изненадания, била чудесната случайност, че от всички хора, изпратени да го търсят, тъкмо Правати била тази, която го намерила и поздравила първа. В края на гората видял издигнати шатри, миришело на пушек и дивеч. Правати била поздравена гръмко от цялата си свита и веднага започнало голямо тържество още щом тя обявила, че това е Даса, нейният съпруг. Там имало един мъж, другар на Даса от времето, когато бил пастир, именно той довел Правати и свитата в едно от местата на неговия предишен живот. Мъжът се смеел доволен, когато познал Даса, затичал се към него и му се искало приятелски да го потупа по рамото или да го прегърне, но сега неговият другар бил станал раджа и така, както тичал, изведнъж спрял, сякаш скован, после закрачил по-бавно и почтително и го поздравил с дълбок поклон. Даса го изправил, прегърнал го, назовал го нежно по име и попитал с какво би могъл да го дари. Пастирът си пожелал една телица и му пратили три от най-добрата чарда на раджата. А при новия княз непрестанно се явявали хора, чиновници, дворцови ловци и брахмани, той приемал техните поздравления. Поднесли му ястия, зазвучала музика от тимпани, китари и флейти и цялата тази празничност и блясък изглеждали на Даса като сън; той не можел истински да го повярва; действителна му се виждала само Правати, неговата млада жена, която държал в прегръдките си.