Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Името му се разнасяло из цялата околност на Газа, знаели го далеч наоколо и при повод го споменавали заедно с наравно уважавания велик изповедник и еремит Дион Пугил, чиято слава, разбира се, известна още преди десет години, почивала на съвсем други способности, тъй като отец Дион бил прочут тъкмо с това, че умеел по-бързо и по-остро да прониква в душите, които му се доверяват, отколкото в изречените думи, че не един изповядващ се бивал изненадан, когато той право в очите му заговарял за граховете, които още не бил изповядал. Този познавач на душите, за когото Йозеф чувал да се разправят стотици удивителни истории и с когото сам никога не би дръзнал да се сравни, бил също надарен съветник на блудни души, голям съдник, въздавал наказания и разпоредби и също възлагал покаяние, самобичуване, поклонничество, подтиквал към бракове, принуждавал враждуващи да се помирят и неговият авторитет бил равен на авторитета на епископ. Живеел в околностите на Аскалон, но го посещавали молители дори от Ерусалим, а и от още по-далечни селища.

Йозеф Фамулус подобно на повечето отшелници и покаеници дълги години водил страстна и съсипваща борба. Макар да изоставил светския живот, да раздал имуществото си и своя дом, да напуснал града с неговите разнообразни примамки за земни и плътски наслади, той все не можел да се раздели със себе си, а в него били живи всички нагони на тялото и душата, които въвеждат човека в беда и изкушение. Преди всичко той се преборил с тялото си, строг и суров с него, приучил го на зной и студ, на глад и жажда, на белези и мазоли, докато то бавно се съсухрило и повехнало, но и в костеливата аскетична черупка старият Адам можел срамно да го изненадва и разгневява с най-безразсъдни жажди и похот, с мечти и мамещи надежди; естествено знаем, че на бегълците от света, на пустинниците, дяволът посвещава особени грижи. И когато люде, търсещи утеха и жадуващи да се изповядват, посещавали Йозеф, благодарен, той откривал в това зов на милост и едновременно изпитвал едно облекчение в своите дни на покаяние; неговият живот придобил свръхлични смисъл и съдържание, а нему била възложена длъжност, той можел да служи на другите или на бог като оръдие, за да привлича към себе си души. Това било действително чудно и възвишено чувство. Но с течение на времето проличало, че и блаженствата на душата спадат към земните и могат да бъдат изкушения и примки. Често, особено когато при него идвал пеш или на кон такъв странник, спирал пред пещерата, молел го за глътка вода, а след това и да изслуша неговата изповед, у нашия Йозеф неусетно се разливало чувство на успокоение и доволство, самодоволство, суетност и себелюбие, които, още щом усетел, го плашели много. Нерядко на колене той молел бога за прошка, молел го и за това да не изпраща повече изповядващи се нему, недостойния, ни от колибите на каещите се братя в околността, ни от селата и градовете на света. И все пак той не се чувствал много по-добре и тогава, когато наистина понякога нямало изповядващи се, а после, щом отново идвали много, се улавял в ново прегрешение: струвало му се, че докато слуша едно или друго признание, усеща изблици на студенина, липса на любов, дори презрение към тези, които се изповядват. С въздишка Йозеф поемал и тази борба върху себе си и имало времена, когато след всяка изповед, която изслушвал, се оттеглял в самота за размисъл и покаяние. Освен това сам приел като закон да се отнася към всички изповядващи се не само братски, а и с някаква особена почтителност, и толкова повече, колкото по-малко лицето му харесвало. Той ги приемал като пратеници на бога, дошли, за да го подложат на изпитание. Така с годините, твърде късно, когато бил вече възрастен човек, Йозеф постигнал известна отмереност в начина на живот и на онези, които живеели в близост с него, се виждал безукорен човек, познал мира с бога.

Ала и мирът е нещо живо — и той като всичко живо трябва да расте и да наддава, да се приспособява, да издържа изпитания, да търпи превращения; така било и с мира на Йозеф Фамулус, той бил неустойчив, ту видим, ту не, ту близо като свещ, която носим в ръка, ту далеч като звезда в зимно небе. И с времето това било особен нов вид грях и прелъстяване, които все по-често правели живота му тежък. То не било някакво силно страстно вълнение, възмущение или надигане на инстинкти и изглеждало по-скоро противното. Било едно чувство, в първите си стадии съвсем лесно поносимо, дори едва доловимо, състояние без истинска болезненост и несгоди, душевното състояние на отпадналост, вялост, досада, което всъщност можело да се обозначи само като нещо отрицателно, като чезнене, отслабване и накрая липса на радост. Така както настъпват дни, в които нито грее слънце, нито вали дъжд, а небето е тихо, сякаш потънало в себе си, забулено, сиво, но не черно, душно, но не до разразяване на буря, такива постепенно ставали и дните на стареещия Йозеф; все по-малко утрините се различавали от вечерите, празничните дни от делниците, часовете на подем от тези на потиснатост, всичко течало бавно в една немощ, умора и нежелание. „Това е от възрастта“ — мислел си той тъжно. Натъжавал се, защото със стареенето и постепенното угасване на инстинктите и страстите очаквал едно избистряне и облекчаване на своя живот, крачка по-напред към хармонията, за която копнеел и която обещавала зряло душевно спокойствие, тъй като му се струвало, че сега възрастта го разочарова и мами, щом не носи нищо освен тази морна, сива, безрадостна пустота, това чувство на неизлечимо пресищане. Той се чувствал преситен от всичко: от голото съществование, от дишането, от съня през нощта, от живота в своята пещера, в покрайнините на малкия оазис, от вечното мръкване и съмване, от вечното преминаване на странници и поклонници, на кервани камили и магарета, и най-често от хората, чието идване и посещение засягало него самия, и от онези глупави, наплашени и едновременно тъй по детски верующи хора, които изпитвали потребност да му разказват за своя живот, за своите прегрешения и страхове, за съблазните и самообвиненията си. Понякога му се струвало: както в оазиса водата на малкия извор се събира в каменното корито, потича през тревата и се превръща в поток, после се излива в пясъка на пустинята и там не след дълго пресъхва и умира, тъй и всички тези изповеди, тези поменици от грехове, тези животоописания, мъки на съвестта, големите, както и малките, сериозните, както и суетните, се вливали в неговото ухо със стотици, с хиляди, винаги нови. Но ухото не е мъртво, както пустинният пясък, ухото е живо и не може вечно да пие, да поглъща, да всмуква. То се чувства уморено, обсебено, препълнено, копнее за това потокът и плисъкът на думите, на признанията, на грижите, на жалбите, на самообвиненията някога да секне, най-после вместо този безкраен поток да настъпят спокойствие, тишина и смърт. Да, той желаел да има край, бил уморен, наситен и преситен, дните му станали безинтересни и без стойност и се стигнало чак дотам, че от време на време се чувствал прелъстен да сложи край на живота си, да се накаже и погуби, така както направил Юда, предателят, когато се обесил. И както в ранните стадии на живота му в покаяние дяволът промъквал в неговата душа желания, представи и сънища за плътските и земни наслади, така сега той му пращал за изпитание представи за самоунищожение, тъй че трябвало да опитва всеки клон на някое дърво дали е пригоден да се обеси на него, всяка стръмна скала от околността дали е достатъчно стръмна и висока, за да се хвърли от нея в смъртта. Той се съпротивявал на изкушението, борел се, не се предавал, но живеел ден и нощ в един огън от самоненавист и жажда за смърт, животът му станал непоносим и омразен.