Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Хайде! Вземи брадвата и го направи!

С брадвата в ръце Маро застанал пред някогашния си учител, сега го мразел повече от всякога. Присмехулното изражение на тази мълчалива стара уста му причинявало люта болка. Той вдигнал брадвата и замахнал високо, но целейки се, разтреперан се спрял, втренчил се в лицето на жертвата, чакал Кнехт да затвори очи. Само че Кнехт не го направил. Той държал очите си отворени, гледал мъжа с брадвата почти без израз, но онова, което можело да се види като израз, трептяло между съжаление и присмех.

Гневно Маро запратил брадвата.

— Няма да го направя — промърморил той, пробил си път през кръга и се изгубил в множеството. Неколцина тихо се изсмели. Прамайката побледняла от гняв срещу страхливия негодник Маро и не по-малко срещу високомерния заклинател на дъжда. Тя махнала към един от старейшините, достопочтен тих мъж, който стоял опрян на брадвата си и сякаш се срамувал от цялата мъчителна сцена. Той излязъл напред, кимнал на жертвата кратко и приветливо, двамата се познавали от детинство, и сега заклинателят покорно затворил очи, стиснал ги здраво и леко наклонил глава. Старият го ударил с брадвата, Кнехт рухнал. Туру, новият заклинател на дъжда, не можел да произнесе ни дума, само с жестове се разпоредил за необходимото и скоро издигнали клада и положили мъртвия върху нея. Тържественият ритуал по запалването на огъня с двете свещени дървета бил първото жреческо действие на Туру.

По времето, когато свети Иларион, макар и много стар, още не си бил отишъл от света, в град Газа живеел човек на име Йозеф Фамулус; до тридесетата си година, или дори по-дълго, той водил светски живот и изучавал езическите книги, после чрез една жена, която задирял, опознал божието учение и блаженствата на християнските добродетели, приел светото кръщение, отрекъл се от греховете си, доста години стоял при краката на презвитера на своя град и с горещо любопитство слушал особено толкова обичаните разкази за живота на благочестивите отшелници в пустинята, докато един ден, почти тридесет и шест годишен, сам тръгнал по пътя, изминат преди от свети Павел и Антоний и оттогава поеман от много благочестиви люде. Той предал остатъка от своя имот на старейшините, за да го разделят между бедните в общината, при градската порта се сбогувал с приятелите си, излязъл от града и закрачил към пустинята — от презрения свят към бедния живот на покаяник.

Много години слънцето го обгаряло и сушело, молейки се, той жулел колене по скали и пясък, в пост изчаквал залеза на слънцето, та да утоли глада си с няколко фурми; дяволите го мъчели с лъст, присмех и изкушения, съкрушавал ги с молитви, с покаяние, самоизтезавал се така, както намираме всичко това описано в житията на блажените отци. Безсънен, много нощи той гледал нагоре към звездите и звездите също му поднасяли съблазън и смутност, четял по съзвездията, по които някога учил да разгадава историята на боговете и символите на човешката природа, една наука, която презвитерите страшно ненавиждали и която още дълго го преследвала с виденията и идеите от езическо време.

Тогава в онази околност навред, където голият неплодороден пущинак се прорязвал от извор, имало педя зеленина, малък или голям оазис, живеели отшелници, някои съвсем сами, други в немногобройни братства, както са изобразени на една фреска в Кампо Санто в Пиза; те привиквали на бедност и проявявали любов към ближния, посветени в копнежното ars moriendi, едно изкуство на умирането, на умъртвеността за земното и собственото аз и на преминаването от смърт към живот, към него, Спасителя, към светлото и неувяхващото. Те бивали навестявани от ангели и дяволи, съчинявали химни, пропъждали бесове, давали изцеление и благослов, сякаш поели върху себе си възмездието за земните наслади, грубостта, плътските жажди на многото отминали и още многото идни столетия чрез една могъща вълна на душевно горене и самопожертвувателност, чрез превеса на екстатично отричане от света. Някои от тях навярно знаели старите езически способи за очищение, методи и упражнения от едно учение за одухотворяване, високо развито в Азия от векове, но за това не се говорело, всъщност тези методи и упражнения на йогите вече не се учели, стояли под възбраната, която християнството все повече и повече налагало на всичко езическо.

У някои от тези каещи се грешници жаравата на един такъв живот подклаждала особени дарби: за молитва, за изцеление чрез ръкополагане, за пророчество, за заклинание на зли духове, дарба да съдят и наказват, да дават утеха и благословия. И у Йозеф дремела една дарба и с годините, когато косата му взела да става пепелявосива, тя бавно разцъфтяла. Това била дарбата да изслушва. Когато някой брат от отшелническо селище или светски човек, тревожен и гонен от съвестта си, потърсвал Йозеф, за да сподели с него своите дела, страдания, съблазни, прегрешения, да му разкаже за своя живот, за борбата си в името на доброто, за това, че бил сразен в тази борба, или за някаква загуба, болка, жал, Йозеф умеел да го изслуша, да му открие и дари ухото и сърцето си, да поеме и скрие неговата мъка и грижа и да го пусне избавен и успокоен. Бавно, в течение на дълги години това дело го обсебило и превърнало в оръдие, в едно ухо, на което людете отдавали доверието си. Добродетелите на Йозеф били значително търпение, всепоглъщаща несмутимост и голяма мълчаливост. Все по-често при него идвали хора да се изприкажат, да се избавят от натрупаните притеснения, някои, макар и извървели далечен път до неговата тръстикова колиба, след като пристигнели и поздравели, пак не намирали свободата и смелостта да се изповядат, а се отклонявали и се срамували, сякаш греховете им се свидели, въздишали и мълчали дълго, часове наред, а той се отнасял еднакво към всеки, независимо дали говорел охотно или неохотно, плавно или със заекване, дали гневно изхвърлял своите тайни, или си придавал важност с тях. За него всички били равни, все едно бога ли или себе си обвиняват, увеличават или намаляват греховете и страданията си, изповядат неволно убийство или само нарушение на целомъдрието, оплакват се от невярна любима или проиграно душеспасение. Не се плашел, ако някой му разказвал за близко общуване с демони и изглеждал на „ти“ с дявола, не го дразнело, когато друг говорел дълго и подробно, но явно премълчавал главното, нито ставал нетърпелив, когато някой се обвинявал в истински и измислени грехове. И като че ли всичко, което донасяли при него, всичко: жалби, признания, обвинения, терзания на съвестта, изчезвало в слуха му като вода в пустинен пясък, сякаш той не бил съдник за тях, не питаел към изповядващите се ни съчувствие, ни презрение и все пак или може би тъкмо затова личало, че изповяданото не е хвърлено в пустота, а още с изговарянето и изслушването се преобразява, за да бъде олекотено и разсеяно. Само рядко той изричал напомняне или предупреждение, още по-рядко давал съвет или заповед; сякаш това не било негово задължение и говорещите, изглежда, чувствали, че то не му е дълг. Негов дълг било да буди доверие и да му откликва, търпеливо и с любов да слуша, така да подпомага изповедта, която не е изречена докрай, да добие пълнота и всичко застояло и покрило се с кора в душите да се размрази и излее като поток, а той мълком да го поеме и скрие. Само че в края на всяка изповед, на страшната, както и на безобидната, на направената с дълбоко разкаяние, както и на суетната, той карал изповядващите се да коленичат до него и заедно с тях произнасял „Отче наш“, преди да ги пусне и целуне но челото. Да налага покаяния и наказания, не било негов дълг. Не се чувствал властен да изрече същинско свещеническо опрощение на греховете — нито осъждането, нито прощаването на някаква вина било негово дело. За времето, в което слушал и вниквал, той сякаш поемал върху себе си дял от вината, сякаш помагал тя да бъде носена. Докато мълчаливо изслушвал, като че ли потопявал чутото и го предавал на миналото. Когато след изповедта се молел с изповядващия се, сякаш го приемал и признавал за брат и себеравен. Когато го целувал, изглеждало, че го благославя по един повече братски, отколкото проповеднически, повече нежен, отколкото тържествен начин.