Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Дотам следователно стигнал Йозеф, когато един ден отново стоял на някаква скала и съгледал в далечината между земята и небето две-три мънички фигури, появявали се явно странници, може би поклонници, може би хора, които искали да го потърсят и да му се изповядат. Изведнъж го обзело неудържимо желание веднага и колкото може по-бързо да тръгне оттук, да се махне от това място, да избяга от този живот. Желанието го обхванало така властно и стихийно, че заляло и помело всички други мисли, съображения и колебания, защото естествено такива не липсвали; как би могъл един благочестив отшелник да последва такова влечение, без съвестта му да трепне? Йозеф вече се затекъл, вече се върнал в своята пещера, давала му подслон през толкова много години, които издържал в борба, тя била съд, побрал толкова много възвисявания и поражения. В безпаметна бързина той взел няколко шепи фурми и една кратуна, пълна с вода, нагласил ги в старата си пътна торба, метнал я през рамо, грабнал тоягата и напуснал зеления покой на своята малка родина, човек, ненамиращ покой, и беглец, бягащ от бога и хората, бягащ едва ли не от всичко, което някога смятал за най-доброто в себе си, за свой дълг и предопределение. Отначало вървял като подгонен, така, сякаш онези, появили се в далечината фигури, които съзрял от скалата, наистина му били преследвачи и врагове. Но в течение на първия час страхливата забързаност намаляла, движението благотворно го уморило и по време на първата почивка, при която въпреки всичко не си позволил да закуси — станало му било свят навик да не се храни преди залеза на слънцето, — неговият разум, приучен на самотен размисъл, започнал отново да се ободрява и изпитателно да проверява инстинктивното му действие. Разумът не осъдил това действие, колкото и малко смисъл на вид да имало в него, а го следял по-скоро с благоразположение, защото за пръв път от толкова дълго време намерил действието му безобидно и невинно. Това, което предприел, било бягство, наистина внезапно и необмислено, но не позорно. Напуснал един пост, на чиято висота вече не отговарял, с бягството си признал пред себе си и пред оня, който го наблюдавал търпеливо, че не издържал, отказал се е от една всекидневно повтаряна безполезна борба и признал, че е повален и сразен. Това било, така намерил неговият разум, не величаво, не героично, не свято, но почтено и изглеждало невъзвратимо; сега Йозеф се учудвал, че предприел това бягство толкова късно, че можал да издържи толкова дълго, предълго. Борбата и упоритостта, с която се държал толкова време на този изгубен пост, сега му се виждали заблуда, нещо повече, борба и конвулсия на самолюбието му, на неговия стар Адам, и вече мислел, че разбира защо тази упоритост довела до толкова лоши, дори сатанински последици, до такава раздвоеност и омаломощаване на духа, до демонична обсебеност от желанието за смърт и самоунищожение. Макар че за християнина смъртта не бива да бъде враг, макар че един отшелник и светец трябва да гледа на живота си като на жертва, но мисълта за доброволно посягане на себе си, напълно дяволска, можела да се появи само в душа, чийто учител и пазител вече не е божият ангел, а злите демони. Известно време отшелникът седял съвсем тъжен и смутен, накрая дълбоко разкаян и потресен. Когато от разстоянието на извървените няколко мили неговият отдавнашен живот му се провидял, той го осъзнал — отчаян и съсипващ живот на един стареещ човек, който поставил грешно своята цел и непрестанно бил измъчван от ужасните изкушения да се обеси на клона на някое дърво като предателя на Месията. И ако го обземал такъв ужас от доброволната смърт, то в този ужас естествено му се мяркала една останка от прастарото предхристиянско езическо познание, познанието за един стародавен обичай за човешко жертвоприношение, при което жертвали цар, светец, избраник на племето, който нерядко сам вдигал ръка на себе си. Не само отзвукът от забранения обичай от езическото прастаро време го правел тъй страхотен, но още повече мисълта, че в края на краищата кръстната смърт на Спасителя не била нищо друго освен доброволно понесена човешка жертва. И в действителност: ако си спомнял добре, то едно предчувствие за това съзнание съществувало още във вълненията и жаждата за самоубийство, един упорито зъл и див напор сам да се принесе в жертва по този непозволен начин, да подражава на Спасителя или по непозволен начин да намеква, че неговото спасително дело не е сполучило съвсем. При тази мисъл той се изплашил силно, но почувствал също, че опасността отминала.