Херман Хесе - Пътуване към Изтока

— О, да, от сърце съм готов — извиках аз.

— Естествено, можете да бъдете спечелен за всяко глупаво и лишено от хумор представление, вие, великодушни господине, за всичко патетично и неостроумно. Така ли е, аз обаче не съм склонен да слушам за това и за цялото ваше романтично покаяние не давам нито грош. Вие искате да бъдете екзекутиран, да ви отсекат главата — ех, вие, яростен воин! За този глупав идеал сте готов да нанесете още десет смъртоносни удара. По дяволите, но тъкмо затова трябва да живеете! И щеше да е справедливо, ако ви осъдеха на най-тежкото наказание.

— Ох, що за наказание би било то!

— Ние бихме могли например да съживим момичето и да ви оженим за него.

— Не, за това аз не съм готов. Би станало нещастие.

— Като че не е достатъчно нещастие това, което вече направихте. Но на патетиката и смъртоносните удари сега трябва да се сложи край. Вразумете се най-после! Вие трябва да живеете и да се научите на смеха. Потребно е да се научите да слушате проклетата радиомузика на живота, да уважавате и почитате духа, скрит в нея, и да се смеете на данданията, която съдържа. Край, повече няма да се иска от вас.

Тихо, през стиснати зъби аз попитах:

— Но ако се възпротивя? И ако ви оспоря правото, господин Моцарт, да разполагате със Степния вълк и да се намесвате в неговата съдба?

— Тогава — каза Моцарт спокойно — бих ти предложил да изпушиш още една от моите хубави цигари.

И като каза това и по вълшебен начин измъкна от джоба на жилетката си една цигара и ми я предложи, той изведнъж вече не беше Моцарт, а с тъмни екзотични очи към мене топло гледаше приятелят ми Пабло и едновременно приличаше като близнак на човека, който ме учеше на играта с фигурките.

— Пабло — извиках аз, потръпвайки. — Пабло, къде сме?

Пабло ми даде цигарата и огън за нея.

— Ние сме — засмя се той — в моя магически театър и в случай, че ти пожелаеш да се научиш да танцуваш танго, да станеш генерал или да беседваш с Александър Велики, то идния път всичко това е на твое разположение. Но аз трябва да ти кажа, Хари, че малко ме разочарова. Ти ужасно се забрави, прониза хумора на моя малък театър, направи свинство, прободе с нож нашия хубав картинен свят и го оскверни с петната на действителността. Това не беше хубаво от твоя страна. Надявам се, че поне си го направил от ревност, когато ни видя да лежим с Хермине. За съжаление ти не разбра как да се отнасяш с тази фигура. Аз вярвах, че по-добре си научил играта. Е, възможно е работата да се поправи.

Той взе Хермине, която в неговите пръсти веднага се смали до фигурка за шах, пъхна я в същия джоб на жилетката, откъдето преди беше извадил цигарата.

Тежкият сладък дим ухаеше приятно, аз се чувствах опустошен и готов да спя цяла година.

Ох, аз разбрах всичко, разбрах Пабло, разбрах Моцарт. Някъде зад себе си чувах страховития му смях и знаех, че всички стотици хиляди фигури на играта на живота са в моя джоб; потресен, разбирах смисъла и бях склонен още веднъж да започна играта, още веднъж да изпитам нейните мъки, още веднъж да изтръпвам пред нейното безсмислие и още веднъж и често да преминавам през ада на моята душа.

Някога ще се науча да играя по-добре с фигурите. Някога аз ще се науча да се смея. Пабло ме очаква. Моцарт ме очаква.

1927 г.

Поетичните творби могат да бъдат разбрани или неразбрани по различни начини. В повечето случаи авторът на една творба не е инстанцията, на която подобава решението къде читателите престават да я разбират и откъде почва неразбирането. Някои автори вече са намирали читатели, които да прозират техните творби повече, отколкото те самите. Освен това, при дадени обстоятелства дори и недоразуменията могат да бъдат плодоносни.

Все пак ми се струва, че „Степния вълк“ е оная моя книга, която по-често и по-бурно, отколкото всяка друга, не е бивала разбрана и повечето пъти се е случвало тъкмо съгласните, дори въодушевените читатели — не тези, които я отричат, — да говорят за нея по един начин, странен за мене. Отчасти, обаче само отчасти, честотата на тези случаи се дължи на това, че книгата е написана от човек на петдесет години и третира проблемите именно на тази възраст, а тя много често попада в ръцете на съвсем млади читатели.

Но и сред читателите от моята възраст аз нерядко срещам такива, които, макар книгата да им прави впечатление, по някакъв забележителен начин виждат нейното съдържание само наполовина. Тези читатели, така ми изглежда, откриват в „Степния вълк“ себе си, идентифицират се с него, изстрадали са мъките му и са мечтали заедно с него и затова съвсем не забелязват, че книгата съдържа и друго — разкрива и друго освен за Хари Халер и неговите трудности; че над Степния вълк и неговия проблематичен живот се издига един втори, по-възвишен, непреходен свят и че „Трактатът“ и всички ония места в книгата, които се отнасят за духа, за изкуството и за „безсмъртните“, противопоставят на страдалческия свят на Степния вълк един позитивен, весел, свръх личното и свръх времето, свят на вярата, и затова се мисли, че книгата, въпреки разказа за страдания и беди, в никакъв случай не е книга на отчаян човек, а на вярващ.