Майкъл Конъли - Рисковете на професията

— Може би трябва да се преструвам, че съм Лили, за да ти събера повече информация?

— Не, едва ли ще искаш.

Той отвори раницата си и извади разпечатка на снимката на Лили.

— Това е тя. Не мисля, че ще искаш да се правиш на нея пред всичките мъже, които се обаждат да я търсят.

— Господи! — възкликна Моника, като видя снимката. — Проститутка ли е?

— Така мисля.

— Защо се опитваш да откриеш една проститутка, когато трябва да си… — Тя изведнъж млъкна.

— Какво?

— Нищо. Не е моя работа.

— Разговаря ли с Ники за нея и мен?

— Не. Не знам какво бих й казала. Странно е, че искаш да разбереш дали тази проститутка е добре.

Пиърс седна на канапето. Знаеше, че Моника лъже за Никол. Двете се бяха сприятелили и излизаха да обядват заедно всеки път, когато той не можеше да излезе от лабораторията, тоест почти всеки ден. Нямаше причина да не се виждат и след като Никол бе напуснала. Вероятно още разговаряха всеки ден и си разменяха клюки за него.

Но Моника имаше право. Пиърс бе отишъл твърде далеч. Животът и кариерата му се градяха върху любопитството му. През последната си година в Станфорд бе изслушал лекция за следващото поколение микрочипове. Професорът говореше за наночипове — толкова малки, че суперкомпютрите щели да бъдат с размера на монета от десет цента. И оттогава Пиърс бе завладян от тази идея.

— Ще отида във Венис, ще проверя какво става и ще зарежа въпроса — каза той.

— Обещаваш ли?

— Да. Обади ми се в лабораторията, след като докарат мебелите, и после си отивай. — Пиърс стана и преметна раницата на рамо. — Ако говориш с Ники, не споменавай за тази история.

— Разбира се, Хенри. Няма да й кажа нищо.

Той знаеше, че не може да разчита на това, но засега не беше в състояние да направи нищо повече. Излезе и докато слизаше с асансьора, се замисли върху думите на Моника и за разликата между частното разследване и обсебеността. Някъде между двете имаше граница, но Пиърс не беше сигурен къде точно.

С адреса нещо не беше наред, но Пиърс не можеше да разбере какво. И това го притесняваше, докато караше към Венис.

Адресът за контакт, който Лили Куинлан бе дала на „Ол Американ Мейл“, беше едноетажна къща на Алтеър Авеню и се намираше на една пресечка от стилните антикварни магазини и ресторанти на Абът Кини Булевард. Малката бяла къща със сиви первази приличаше на чайка. В предния двор имаше голяма палма. Пиърс спря на отсрещната страна на улицата и се вторачи в къщата, за да се опита да разбере дали там живее някой.

Дворът не беше занемарен. Но ако къщата се даваше под наем, за това може би се грижеше собственикът. На алеята отпред и в открития гараж нямаше кола, нито поща, натрупана на тротоара. На пръв поглед всичко изглеждаше наред.

Хенри най-после реши да предприеме директния подход. Слезе от беемвето, пресече улицата, тръгна към предната врата, натисна звънеца и зачака.

Нищо.

Позвъни пак, после потропа.

Отново нищо.

Щорите бяха спуснати и прозорците затворени. Той се обърна и непринудено огледа улицата и съседните жилища, като в същото време протегна ръка назад и натисна дръжката. Беше заключено.

Хенри не искаше денят да свърши, без да е научил нещо ново, затова заобиколи къщата и стигна до гаража в задния двор. Корените на огромен бор бяха напукали асфалта на алеята.

Изкривената от времето и от собствената си тежест врата на гаража беше открехната. Вътре имаше само купчина кутии от боя.

Вдясно от гаража имаше малък двор, ограден от висок жив плет. На тревата бяха сложени два шезлонга. Пиърс си спомни за тъмния слънчев загар на Лили.

Поколеба се за миг, после влезе и потропа на остъклената врата. Надникна през стъклото и огледа кухнята — чиста и подредена. На масичката до стената вляво нямаше нищо. На единия от двата стола бе сгънат вестник.

На плота бе поставена голяма купа, пълна с изгнили плодове.

Това вече беше нещо, което не се вместваше в картината. Хенри потропа силно на стъклото на вратата, макар да знаеше, че няма кой да отвори, после превъртя валчестата дръжка.

Вратата беше отключена.

Той я бутна и зачака да чуе аларма, но навсякъде цареше тишина. Пиърс мигновено усети противната сладникава миризма на изгнили плодове. А може би на нещо друго.

Отвори вратата по-широко и извика:

— Лили? Лили, аз съм, Хенри.

Не знаеше дали го направи за съседите, или за себе си, но извика името й още два пъти. Отговор не последва, както и очакваше. Той се обърна и седна на стъпалата — колебаеше се дали да влезе, или не. Спомни си реакцията на Моника и какво му бе казала — да се обади на ченгетата.