Нелсън Демил - Играта на лъва

— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни 15 15 Йоан 8:32 Б. пр. “.

— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката Не е секретна.

— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих. Върнах се към докда да си. „В заключение…“

Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.

— Започва да става страшничко.

Вдигнах поглед от клавиатурата.

— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.

Госпожа Мейфилд може биси помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.

Върнахме се към задачите си. „В заключение…“

Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и таканататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.

Изправих се и казах на Кейт:

— Отивам да потърся Гейб. Имаш ли нещо против да останеш тук, за да не изпуснем госпожа Хамбрехт?

— Естествено. Какво да я попитам?

— Не съм сигурен. Просто я предразположи и прати някой да ме повика.

— Добре.

Излязох от центъра и отидох при стаите за разпит. Заварих Гейб да приказва в коридора с няколко момчета от НЙПУ/АСЧ. Той ме видя, отдели се от тях и се приближи до мен. От и към асансьорите се носеше постоянен поток детективи, водещи със себе си хора от Средния изток.

— Получи ли сведението ми? — попита ме Гейб.

— Да. Благодаря.

— Видях снимката ти във вестниците. Видели са я и всички, които разпитах днес.

Не му обърнах внимание.

— Тук има толкова много араби — казах, — че трябва да поръчам молитвени килимчета и да закачим стрелка към Мека.

— Готово.

— Нещо ново?

— Всъщност да. Обадих се във Вашингтон. На ченгетата от управлението, не на Бюрото. Бях стигнал до мисълта, че господин Халил е имал представа дали ще го отведат в столицата, или в Ню Йорк. Та поразпитах за убити или изчезнали шофьори със средноизточен произход.

— И?

— Оказа се, че има един. Дауд Файсал, таксиметров шофьор. Либиец. Изчезнал в събота.

— Може да е отишъл да си смени името.

Гейб се бе научил да не ми обръща внимание и продължи:

— Разговарях с жена му, на арабски, разбира се, и тя ми каза, че заминал с клиент за „Дълес“, след което не се върнал. Да ти звучи познато?

Замислих се. Както предполагаше Гейб, този шофьор можеше да е чакал Халил на летището в случай, че го откарат във Вашингтон. По някое време хората на Халил — либийското разузнаване или някоя от екстремистките групи — бяха научили, че тяхното момче заминава за Ню Йорк. Но Дауд Файсал вече бе знаел прекалено много и те го бяха очистили или — да се надяваме — само го бяха отвлекли до края на акцията.

— Какво ще правим с тази информация? — попитах го.

— Нищо. Поредната задънена улица. Но това означава сложна и внимателно обмислена операция. В Америка няма либийско посолство, но сирийците имат либийски служители, които са главорези на Кадафи. Всички араби си приличат. Нали така? ЦРУ и ФБР знаят за това, но го допускат. Така могат да ги държат под наблюдение.

Но някой не е бил на поста си в петък вечерта, когато в дома на Файсал е влязло неизвестно лице с черна чанта. Така каза госпожа Файсал. Също като с Джабар — посетител в петък късно вечерта, черна чанта, съпругът изглеждал загрижен. Всичко съвпада, но вече е стара следа.

— Да. Но както казваш, това наистина означава внимателно обмислена операция със съучастници в страната.

— Нищо ново.

— Добре. Дай да те питам нещо друго — като арабин. Можеш ли Да се поставиш на мястото на оня тип? Какво цели тоя задник?

Гейб обмисли политически некоректния ми въпрос.

— Ами, да видим какво не е направил. Не се е промъкнал тайно в страната. Дойде тук за наша сметка — и нямам предвид само билета.

— Да. Продължавай.

— Хвърля ни камилски лайна в лицата. Това му харесва. Но повече му харесва… как да се изразя?… Превръща го в игра и е обърнал правилата срещу себе си, ако се замисли човек.

— Вече стигнах до това заключение. Но защо?

— Ами, трябва да си арабин, за да го разбереш — усмихна се той.

— Отчасти заради комплекса за малоценност по отношение на Запяда. Екстремистите поставят бомби в самолетите и тем подобни, но знаят, че това не е много смела постъпка, ето защо от време на време се появява някой, който иска да покаже на неверниците как държи храбрият муджахидин.