Нелсън Демил - Играта на лъва

— До каква категория информация имаш достъп? — попита ме Кейт.

— Секретна.

— И аз. Но категорията на Джак е „строго секретна“, така че ще може да види липсващите данни, ако реши, че се налага.

— Откъде ще разбере дали се налага, ако не знае какво е засекретено?

— Някой ще му каже.

— Кой?

— Не ти. Федералното правителство не ти е нюйоркското полицейско управление. Но предполагам, че вече си го разбрал.

— Убийството си е убийство. Законът си е закон. Първа лекция от курса ми в „Джон Джей“. — Вдигнах слушалката и набрах номера в Ан Арбър, Мичиган, който бе посочен в досието. Телефонът иззвъня и се включи секретар. Прозвуча глас на жена на средна възраст, несъмнено госпожа Хамбрехт. „Тук е домът на Хамбрехт. В момента не можем да отговорим, но ако оставите името и телефонния си номер, ще ви се обадим веднага, щом е възможно.“

Ако под „ние“ имаше предвид себе си и полковник Хамбрехт, и никога нямаше да ми се обади. След сигнала оставих следното съобщение:

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори. Обаждам се от името на военновъздушните сили. Моля, позвънете ми колкото се може по-скоро. Отнася се за полковник Хамбрехт. — Дадох прекия си номер.

— Или позвънете на госпожа Мейфилд. — Продиктувах номера на Кейт и затворих.

В случай че ни нямаше, нашият войсмейл щеше да каже само Кори, „спецчаст“ или Мейфилд, „спецчаст“ с учтива молба да остави името и номера си. Никога не използвахме смущаващата дума „антитерористична“.

След като архивирах в ума си тази малко вероятна следа, започнах наново злополучния си доклад за случилото се на „Кенеди“. Ако допуснех, че никой нямаше да го прочете, можех да се размива с четири страници, номерирани от едно до петдесет, като пъхнех по средата бели листове. Всъщност реших да започна от края и написах: „В заключение…“

Телефонът на Кейт иззвъня. Обаждаше се Джак Кьоних. След няколко секунди тя каза:

— Вдигни слушалката.

Натиснах бутона за нейната линия.

— Кори.

Господин Кьоних бе в бодро настроение.

— Лазиш ми по нервите.

— Да, господине.

Кейт с театрален жест отдалечи слушалката от ухото си. Кьоних продължи:

— Не се подчиняваш на заповедта да заминеш за Франкфурт, не отговаряш на телефона и снощи беше изчезнал.

— Да, господине.

— Къде беше? Трябва постоянно да си във връзка.

— Да, господине.

— Е? Къде беше?

Имам адски смешен отговор на този въпрос и когато ми го зададеше някой от бившите ми шефове, отвръщах: „Арестуваха гаджето ми за проституция и трябваше дай платя гаранцията“. Но както казах, тези хора нямат чувство за хумор.

— Нямам извинение, господине.

Намеси се Кейт.

— Обадих се в командния център и предупредих дежурния, че с господин Кори ще сме в моя апартамент. Останахме там до девет без петнайсет сутринта.

Мълчание.

— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.

Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:

— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт? Отново мълчание. После:

— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.

— А с какво е свързана?

— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.

— Добре.

Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.

— Моята снимка.

— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.

— Длъжник си ми — казах му.

— Какво означава това?

— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.

— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.

Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.

— Не сме квит.

— Големи инати сте вие, а?

Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.

— Длъжник си ми — повторих.

— Добре. Какво искаш?

Например истината.

— Работя по въпроса.

Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.