Нелсън Демил - Играта на лъва

Халил не бе разбрал и руснакът му обясни.

Във всеки случай той заобиколи табелата и скоро видя голям надпис АЛФА ЕЙВИЕЙШЪН СЪРВИСИС.

Освен това забеляза, че на паркинга до фирмата за автомобили под наем има много регистрационни номера с различни цветове, така че нюйоркските нямаше да направят впечатление.

Асад остави колата на свободно място, отдалечено на известно разстояние от авиокомпанията, взе сака с втория глок и резервните пълнители, слезе и се запъти към „Алфа Ейвиейшън“.

Тук беше много влажно, слънцето блестеше силно и Халил разбра, че спокойно може да си сложи слънчеви очила. Ала в Триполи му бяха казали, че мнозина американци смятали за грубост да носят тъмни очила, когато разговарят с друг човек. Според Борис обаче южняшките полицаи не си сваляли очилата, което не било проява на грубост, а демонстрация на сила и мъжественост. Руснакът бе признал, че нюансите не са му съвсем ясни.

Халил огледа летището, като заслони очи с длан. Повечето самолети бяха малки, с един или два двигателя. Бе много шумно и миришеше на гориво.

Той отиде до стъклената врата на „Алфа Ейвиейшън Сървисис“, отвори я и влезе. Лъхна го студен въздух и го накара да затаи дъх.

Едрата жена на средна възраст зад гишето се изправи.

— Добро утро. Какво обичате?

— Казвам се Димитриос Пулос и се обадих…

— Да, господине. Разговаряхте с мен. Как бихте желали да платите?

— В брой.

— Добре, тогава ми дайте петстотин сега и когато се върнете, ще доуредим сметката.

Халил отброи петстотин долара и жената му даде квитанция.

Седнете, господине. Ще повикам пилота.

Той се настани на дивана в малкия офис. Тук бе по-тихо, но въздухът беше прекалено студен.

Служителката разговаряше по телефона. Асад забеляза две списания на масичката пред дивана. Едното бе „Таймс-Юниън“, което еше видял в мотела. Другото се казваше „Ю Ес Ей Тудей“. На първите страници видя собствените си цветни снимки. Прочете статията като от време на време хвърляше погледи към жената.

Ако не друго, този материал бе още по-неясен от вестника, макар думите бяха по-прости. Малка цветна карта показваше маршрута на полет 175 от Париж до Ню Йорк. Халил се зачуди какъв смисъл има да я публикуват.

Няколко минути по-късно се отвори една странична врата и в офиса влезе жена на около двадесет и пет години. Носеше тъмнозелени панталони, пуловер и слънчеви очила. Русата й коса беше къса и отначало Халил я помисли за момче, после разбра грешката си и тя дори му се стори привлекателна.

Жената се приближи до него.

— Господин Пулос?

— Да. — Той се изправи, сгъна списанието така, че снимката му да не се вижда, и го остави при другото.

Тя си свали очилата и погледите им се срещнаха. Момичето се усмихна, с което спаси собствения си живот, както и този на по-възрастната служителка.

— Здравейте. Аз съм Стейси Мол и днес ще бъда ваш пилот.

Халил онемя за момент, после кимна и забеляза, че жената му подава ръка. Той я стисна с надеждата, че тя не е обърнала внимание на изчервяването му.

— Имате ли друг багаж освен този сак? — попита Стейси Мол.

— Не. Това е всичко.

— Добре. Искате ли да отидете до тоалетната?

— А…не…

— Добре. Пушите ли?

— Не.

— Тогава трябва да изпуша една цигара тук. — Тя извади пакет цигари от джоба на гърдите си и запали. — Само минутка. Искате ли шоколад или нещо друго? — Докато говореше, момичето припряно дърпаше от цигарата. — Слънчеви очила? Имаме няколко чифта ей там. Полезни са, когато летиш.

Халил погледна към гишето и забеляза витрина със слънчеви очила. Избра си едни, на които имаше етикет с надпис „24.95“. Не можеше да разбере този американски начин на определяне на цените, при който всичко струваше няколко цента по-малко от цял долар. Свали бифокалните очила, сложи си тъмните и се погледна в огледалцето над витрината.

— Да — усмихна се той. — Ще ги взема.

Жената зад щанда каза:

— Дайте ми двайсет и пет и аз ще се погрижа за Флорида вместо вас.

Нямаше представа за какво говори, но извади от портфейла си е двайсетдоларови банкноти и й ги подаде. Тя му върна рестото.

— Дайте ми очилата да отрежа етикета.

Халил се поколеба, но не виждаше начин да й откаже. Свали очилата, ала тя не погледна към него.

— Добре, да вървим — рече русото момиче.

Той се обърна и видя, че тя държи сака му.

— Аз ще си го нося.

— Не, това е мое задължение. Вие сте клиентът. Готов ли сте?

Когато се запъти към вратата, по-възрастната служителка му каза: