Нелсън Демил - Мейдей

Матос продължи да се взира в екрана. Всичко се връзваше. Всички компоненти пасваха. Всички, с изключение на един. Феникс преследваше голямата мишена, а известно бе, че ракетата не би тръгнала след една електронна примамка.

Разстоянието между преследвач и преследван вече бе по-малко от двеста мили. Ракетата летеше със скорост три пъти по-висока от скоростта на звука и изминаваше почти по една миля в секунда.

Матос понечи да натисне бутона за радиовръзка, но отдръпна ръка. Отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор. Възможно ли бе хеликоптерът да се е отклонил от курса си? Възможно ли бе уредите му за навигация да грешат? Знаеше, че ако грешката бе причинена от неговото оборудване, вината си оставаше негова. Грешката на самолета се възприемаше като грешка на пилота. Не беше честно, но даваше резултати. Принуждаваше всички да обръщат по-голямо внимание на подробностите. В последните години флотът се опитваше да се разграничи от тази концепция, но тя все още намираше широко приложение. И при прилагането й никой не правеше разлика между капитана на Нимитц и пилота на бойния самолет. Електрониката може да те предаде, но не може да застане редом с теб пред военната комисия, разследваща евентуалния инцидент. Ако бе изстрелял ракетата по Херкулес, един сериозен технически проблем в навигационната система на самолета може би щеше да го отърве от военен съд, но нямаше да спаси кариерата му. Напомни си, че кариерите на пилотите от онзи Херкулес щяха да бъдат унищожени напълно и безвъзвратно, ако ракетата, която бе изстрелял, преследваше тях.

Звукът от собственото му дишане изпълни шлемофона му, тялото му се обля в пот. Дясната му ръка стисна здраво контролния лост. Подпря лявата си ръка на таблото, а пръстите му докоснаха дроселите. Беше се отказал от опитите да настрои радара. Картината, която виждаше на екрана, беше вярна.

Усети, че опънатите му до скъсване нерви започват да се отпускат, когато дълбоко в душата си прие за възможен и най-страшния сценарий. Погледна разсеяно радарния екран, а след това, за пръв път от изстрелването на ракетата насам, погледна през плексигласовия купол на кабината към света, през който летеше. Es tu culpa, Pedro. Ти си виновен, Питър. Притисна пръст към тънкото стъкло от плексиглас. Само половин инч го отделяше от безкрайната, лишена от кислород пустош, която го заобикаляше.

Лъч на надежда го изтръгна от обхваналата го умора. Оставаше една последна възможност, която още не бе отхвърлил. Погледна към таблото. Бързо и професионално настрои апаратурата и поиска компютърна установка на целта, която виждаше на екрана. Само след няколко секунди данните се появиха на информационния дисплей. Целта летеше на височина от шейсет и две хиляди мили и се движеше със скорост от деветстотин и десет мили в час.

Матос се усмихна за пръв път от момента, в който бе излетял от палубата на Нимитц. Нито един хеликоптер, пък бил той и Херкулес, не би могъл да се издигне на такава височина. Много малко самолети притежаваха подобни летателни параметри. Височинните свръхзвукови полети бяха запазен периметър на ракетите, специалните авиационни мишени, съвременните изтребители, бомбардировачи и разузнавателни самолети. Той щеше да бъде информиран, ако в района летеше приятелски самолет от такъв клас. Освен ако пилотът не се бе отклонил от курса. Оставаха две възможности. Може би ставаше дума за вражески самолет, което означаваше, че Матос няма да получи медал загдето го е свалил, но няма и да го изправят пред военен съд. Случаят щеше да се потули, а офицерите от ескадрата щяха тайничко да му завиждат. Подобни неща се бяха случвали и преди.

Втората възможност му се струваше по-вероятна. Профилът на летене на целта, която виждаше на радарния екран, бе твърде сходен с очаквания профил на авиационната мишена. Хеликоптерът сигурно е изстрелял две мишени — или по погрешка, или нарочно. Това трябва да е. Матос се почувства по-добре. В този случай кариерата му може би нямаше да пострада. Незабавно трябваше да се обади на Нимитц. Да им обясни ситуацията. Все още бе възможно да засече другата цел, да изстреля ракетата, да завие и да се пръждоса от това място. Отново сведе поглед към радарния екран. Разстоянието между ракетата и целта бързо намаляваше. Тридесет мили, двадесет мили, десет. След това ракетата и целта се сляха в едно. Матос кимна. Оръжието действаше. Това поне вече знаеха със сигурност. Но той продължаваше да се чуди кого беше улучил.