Нелсън Демил - Катедралата

Припомни си малкото, което знаеше за фенианите. Според Фъргюсън бяха ветерани, умееха да оцеляват и не бяха религиозни фанатици. Каквато и да беше тяхната мисия, те най-вероятно смятаха да се измъкнат след това, и тъкмо то според Бърк щеше да направи задачата им още по-трудна, а неговата работа — малко по-лесна. Поне така се надяваше.

Полковник Денис Лоугън успокояваше Пат и Майк, които бяха разтревожени от виковете на тълпата. Лоугън се изпъна и погледна часовника на железния стълб. Една минута след дванайсет.

— По дяволите! — извика към адютанта си майор Коул. — Започвайте този проклет парад.

— Слушам, сър.

Адютантът се обърна към Бари Дюган, офицерът, който от двайсет и пет години даваше със зелена свирка сигнал за началото на парада.

— Офицер Дюган ! Начало!

Дюган приближи свирката до устните си, напълни дробовете си и изтръгна най-продължителния и силен сигнал за всичките двайсет и пет години, през които го бе правил.

Полковник Лоугън застана пред войсковата част и вдигна ръката си. Погледна няколко пресечки нагоре и видя тълпа от журналисти и полицаи в сини униформи около някаква ирландска каруца, от която продаваха алкохол. Никога не си губят времето, ако ги оставиш на мира. Спомни си девиза на своя полк: „Разчисти пътя!“ Свали ръката си и обърна глава над дясното си рамо:

— Хо-о-о-д-о-о-м… марш!

Полкът тръгна. Армейският оркестър поде „Гариоуен“ и двеста двайсет и третия ден на Свети Патрик започна.

Патрик Бърк пресече булеварда до бордюра срещу катедралата и застана до загражденията. 69-и полк се изравни с катедралата и полковник Лоугън даде команда мирно.

Разделиха загражденията зад Бърк на мястото, където зелената пътека стигаше до улицата. Група обикновено облечени хора напусна парадния строй и се приближи към катедралата.

Бърк си спомни, че кардиналът случайно бе споменал пред журналистите предния ден, че любимата му песен е „Дани бой“. Диригентът на военния оркестър изглежда беше приел това като заповед и нареди на оркестъра да засвири сладката жива мелодия. Някои от хората на улицата и много сред множеството около катедралата спонтанно подеха песента. За един ирландец беше трудно да не откликне на тази песен, особено ако вече е ударил няколко.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото, розите бавно умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Бърк наблюдаваше антуража от големци, който се качваше по стъпалата: церемониалмайсторите, кметът Клайн, губернатор Дойл, сенатори, конгресмени, цялата светска власт в града и щата, а много от тях — и в държавата. Всички минаваха през отвора в загражденията, тръгваха по тясната пътека и се представяха на кардинала. После се отдръпваха бързо, както изискваше протоколът. Вярващите коленичеха и целуваха пръстена със зелен камък. Другите се покланяха или ръкуваха.

Върни се, когато лятото стъпи в полето, или зимата тиха скове долината във мраз.

Ще те чакам и денем, и под звездите в небето — о, Дани бой, колко много обичам те аз!

Морийн долавяше вълнението, изострената възбуда на сетивата, които водеха до страх и безпокойство. Всички се усмихваха и кимаха, целуваха пръстена на кардинала, стискаха нейната ръка, после ръката на Бакстър. Протягане на ръце и широки усмивки. Американците имат превъзходни зъби. Нито един развален.

Тя забеляза близо до себе си няколко мъже със студени погледи, които имаха същия израз на потисната тревога, който усещаше на собственото си лице. Долу, до загражденията, разпозна лейтенант Бърк, когото беше видяла в „Уолдорф“. Той оглеждаше всеки минаващ, сякаш беше кръвожаден убиец, а не важен гражданин. Това я накара да се почувства по-спокойна.

Около нея тълпата все още пееше. Хората се опитваха да си спомнят думите и тананикаха там, където не можеха, флейтите и корните на военния оркестър свиреха:

Но ако дойдеш и видиш мъртви цветята, то значи, че вече съм в гроба студен. Ти открий къде лежа под земята, и ела, за да кажеш молитва за мен.

Морийн поклати глава. Каква патологично тъжна ирландска песен. Опита се да отклони мислите си към други неща, но натрапващите се думи на баладата й напомняха за нейния собствен живот, за собствената й трагична любов. Дани бой беше Брайън, защото Дани бой бе любимият на всяко ирландско момиче. Не можеше да избяга от това послание към нея като ирландка. Усети очите си да се замъгляват и нещо да стяга гърлото й.