Нелсън Демил - Катедралата

— Благодаря, господин Хики… Хики продължи с припева: Бронирани коли, танкове и пушки дойдоха и отнеха децата на народа. Но други мъже ще сменят тези, които гният зад телената ограда.

— Благодаря, сър.

Камерата светна. Някой извика:

— В ефир!

Рот погледна в камерата и заговори:

— Добър вечер. Аз съм Дейвид… Извън кадъра, Хики продължи да пее: Хвърлиха ги в тъмница без съд и присъда, а те дори не са направили престъпление. Виновни са само затуй, че са ирландци, значи народът ни ще е виновен завинаги. Рот погледна надясно.

— Благодаря ви… Истината ще обиколи света, воините на Кромуел отново са тук. Името на Англия ще падне в калта, под силата на всички честни мъже.

Рот погледна настрани към Хики, който изглежда вече бе свършил. Отново върна очите си към камерата.

— Добър вечер. Аз съм Дейвид Рот. Предаваме на живо… Както виждате… от залата за пресконференции в катедралата «Свети Патрик». Недалеч от мястото, където се намираме, неизвестен брой въоръжени лица от ИРА…

— Фениани! — кресна Хики.

— Да… фениани… са обсадили катедралата и са задържали четирима заложници: Кардинал…

— всички знаят това! — викна Хики. Рот изглеждаше объркан.

— Да… С нас тази вечер е господин Джон Хики, един от… фенианите…

— Насочи камерата към мен, Джери — заповяда Хики. — Насам, по-насам. А така. — Усмихна се и започна: — Добър вечер и честит празник на Свети Патрик. Аз съм Джон Хики, поет, учен, войник и патриот. — Той се облегна назад в стола си. — Роден съм през 1905-а, или там някъде, в семейството на Томас и Мери Хики, в малка каменна къща извън Клонакили в графство Йорк. През 1916-а, когато бях още малко момче, служих на родината си като вестоносец в Ирландската републиканска армия. Великден, понеделник, 1916-а, ме завари в обсадената Централна поща на Дъблин, с поета Падрейк Пиърс, профсъюзния водач Джеймс Конъли и техните бойци, в това число и моят баща Томас. Обградени бяхме от «Ирландските мускетари» и «Ирландските пушки», тези лакеи на британската армия. — Хики запали отново пурата си, без да бърза, после продължи: — Падрейк прочете прокламация от стъпалата на пощата и неговите думи звучат в ушите ми до днес. — Той прочисти гърлото си и цитира с гръмлив глас: — «Ирландски мъже и жени, в името на Бог и всички мъртви, от които Ирландия е наследила своите древни традиции и национално единство, ние сме призовани да свикаме нейните деца под знамената и да се борим за свобода».

Хики продължи да лъкатуши през смес от история и фантазии, факти и лични предразсъдъци, изтъквайки се като участник в някои от най-известните събития през десетилетията, последвали Великденското въстание.

Повечето от репортерите се бяха навели напред и слушаха с интерес. Някои изглеждаха нетърпеливи и озадачени.

Хики се държеше съвсем спокойно и сякаш не забелязваше камерите и прожекторите. От време на време споменаваше катедралата, за да поддържа интереса им, след което се впускаше в дълга полемика срещу правителствата на Великобритания и Америка, и винаги внимаваше да изключва народите на тези страни като обект на гнева си. Говори за страданията и раните си, за своя баща-мъченик, за мъртвите си другари, за една изгубена любов, като не забравяше да спомене всеки човек по име. Сияеше, когато разказваше за революционните си победи, и ставаше мрачен, когато предричаше черно бъдеще за разделена Ирландия. Най-сетне се прозя и поиска чаша вода.

Рот се възползва от тази възможност да попита:

— Може ли да ни кажете как точно превзехте катедралата? Какви са вашите искания? Смятате ли да убиете заложниците и да взривите катедралата, ако…

Хики вдигна ръката си.

— Още не съм стигнал до тази част, момче. За какво говорех? А, да. Стигнах до 1956-а. През тази година ИРА, която действаше в Южната част, поде кампания срещу шестте графства, окупирани от британците на север. Водех отряд от мъже и жени близо до гората Дуун и попаднахме в засада, устроена от цял полк британски парашутисти, подкрепени от Ълстърската полиция.

Хики продължи да разказва. Лангли го наблюдаваше от ъгъла и оглеждаше журналистите. Те изглеждаха нещастни, но той подозираше, че Джон Хики допада повече на зрителите, отколкото на хората от медиите. Хики притежаваше развален разказвачески стил, простота и почти грубост — като непрекъснато се потеше, пушеше и почесваше — все неща, които отдавна не бяха показвани на екрана.

Джон Хики в този момент влизаше в дневните на петдесет милиона американци и се превръщаше в герой от фолклора. Лангли нямаше да се изненада, ако някои му съобщи на другия ден, че уличните продавачи по Медисън предлагат тениски с образа на Джон Хики.