Дейвид Морел - Единственият оцелял

Дънкан отново се замисли за момент, после вдигна телефона.

— Ще се обадя на моите хора от Агенцията за борба с наркотиците и ще се опитам да посъбера още информация за Прескот.

— Тъй и тъй ще се обаждаш…

— Да?

— Там, в склада, някои от бездомниците ни помогнаха да се измъкнем. Обещах утре да им докарам един камион хранителни продукти и дрехи. Може би и малко спални чували.

Дънкан се усмихна.

— Ще ги накарам да се почувстват като в „Риц“.

Кавано бе разглобил пистолета си (освен нагар от барут, по някои от частите бе забелязал капки вода) и бе наслагал частите му на една бяла кърпа, просната на масичката за кафе във всекидневната. Усетил движение по посока на вратата, той вдигна поглед към влизащия Прескот.

— Дремна ли малко? — попита го Кавано.

Прескот кимна.

— Изненадан съм от себе си. Толкова бях напрегнат, че очаквах само да лежа по гръб и да гледам тавана.

— Сънят помогна ли?

— Когато се събудих, за секунда се почувствах прекрасно. После…

Гласът на Прескот затихна. Изглеждаше неловко в дънки и дънкова риза, явно свикнал да носи само костюми и връзка. Но за разлика от работните дрехи, които му бяха дали, преди да се качи в хеликоптера, тези му бяха по мярка. Дънкан се гордееше с това, че е събрал гардероб с всякакви дрехи от всякакви размери.

— Къде са останалите? — попита Прескот.

Кавано мажеше подредените пред него части с оръжейна смазка.

— Дънкан говори по телефона. Трейси е в командната зала.

— И командна зала ли има тук?

— Подобна на тази, която си бе устроил в склада. Цялото това място е оградено от камери. Трейси в момента следи мониторите и радара, който ще ни предупреди, ако в района се появи хеликоптер или самолет. Роберто се занимава с хеликоптера. Чад готви.

Из стаята се разнасяше приятната миризма на Бьоф Строганоф.

— А ти? — Прескот огледа дънките и дънковата риза, които Кавано бе облякъл. — Успя ли да си починеш?

— Най-напред трябваше да си напиша доклада, а след това да свърша някоя и друга работа.

— Като тази ли? — Прескот кимна към разглобеното оръжие.

— След акция, първото нещо, за което съм обучен да се погрижа, е снаряжението ми.

Кавано сложи цевта в плъзгача, после закрепи откатната пружина и водача й. Свивайки пружината, той я насочи встрани от Прескот и от себе си, та ако случайно я изпусне, да не изхвръкне и нарани някого от околните.

— Какво искаше да кажеш с това „отиграна“? — попита Прескот.

Кавано го погледна озадачено и поклати глава.

Прескот продължи:

— Когато ти казах, че това, което направи, за да ме спасиш, е най-храбрата постъпка, която съм виждал, ти отвърна, че тук не ставало въпрос за храброст, а за добро отиграване.

Кавано плъзна сглобения затворен механизъм в основното тяло на зига и го щракна на мястото му.

— Хората са храбри, когато са ужасени, но се насилват да рискуват живота си за някого другиго.

Прескот кимна, слушайки внимателно.

— Защо ви интересува това? — попита го Кавано.

— Моята специалност е как работи човешкият мозък, как отделя хормони и диктува поведението ни — отвърна веднага Прескот. — Епинефринът, тоест това, което е по-известно под името адреналин, е един от хормоните, свързани със страха. Скоростта и контракцията на сърцето. Чувството за разливане на нещо топло в стомаха. Потръпването на мускулите. Интересува ме как така някой като теб може да преодолее действието на хормоните.

— Но аз не го преодолявам.

— Не разбирам.

— В Делта Форс ни учеха да използваме тези действия, да ги възприемаме като позитивни, а не като негативните чувства, които хората свързват със страха.

Прескот слушаше внимателно.

— Закачи на някого парашут и му кажи да скочи от шест хиляди метра, да видиш как ще се ужаси. Това е дейност, която потенциално заплашва живота на човек и освен това е абсолютно непозната. Обаче вземи да обучиш същия този човек постепенно, покажи му как да скача от все по-високи платформи, опасан с ремъци като с парашут. После му покажи как да скача от малки самолети и разумни височини. Постепенно покачвай размера, мощността на самолетите и височината на скока. Като достигне до шест хиляди метра, той пак ще чувства същото бързо биене на сърцето, същата топлина в стомаха, същото потръпване на мускулите. Този път обаче няма да изпада в ужас. Знае точно как да минимизира риска, правил го е стотици пъти при най-различни действия. Вместо ужас, той чувства рязкото съсредоточаване на спортиста, готов всеки момент да скочи и да даде всичко от себе си. Адреналинът му действа по същия начин, по който му действа винаги. Обаче съзнанието му знае как да го контролира и да се възползва от конструктивното му въздействие.