Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Госпожа Патучи се обърна и погледна Стива. Той усети погледа й, кимна й съучастнически и се усмихна.

— Пустият му Стива — коментира госпожа Патучи.

— Дебне ни като ястреб — каза баба.

Алън Шемпски бе погребал Фред в плитък гроб в малка горичка до гробището за домашни любимци на булевард „Клокнър“. Твърдеше, че бил застрелял Фред, без да иска, но никой не му повярва, защото фаталният куршум бе улучил Фред точно между очите.

Фред бе ексхумиран в петък сутринта, в понеделник направиха аутопсията, а в сряда тялото му бе изложено за поклонение. Мейбъл бе в добро настроение, а и Фред щеше да се зарадва на многото хора, които дойдоха да го видят, така че всичко протече както трябва.

Бях в дъното на салона, до самата врата, и броях минутите до момента, когато можеше да си тръгна. Опитвах се да съм незабележима и не отместих поглед от мокета, тъй като нямах настроение да водя разговори, свързани с Фред или Шемпски.

В полезрението ми изведнъж се оказаха обувките на мотоциклетист. Над тях имаше облечени в джинси крака, които познавах много добре.

— Здравей, сладурано — каза Морели. — Забавно ли ти е?

— Да. Много обичам поклоненията. Днес „Рейнджърс“ играят срещу „Питсбърг“, но това изобщо не може да се сравни с поклоненията. Отдавна не сме се виждали.

— За последен път се видяхме, когато ти изпадна в кома в спалнята ми. Напълно облечена.

— Когато се събудих, не бях напълно облечена.

— Значи го забеляза.

Изчервих се.

— Сигурно си бил много зает.

— Трябваше да приключа случая с данъчната служба. Държаха Вито да отиде във Вашингтон, а пък той държеше да го придружа. Върнах се едва днес следобед.

— Аз пък залових Шемпски.

Морели се усмихна.

— Чух за това. Поздравявам те.

— Още не мога да разбера защо на този човек му трябваше да убива хора — казах. — Не можеше ли да си върши далаверата като банкер просто като открива сметки на клиентите?

— Трябвало е да прехвърля парите чрез една банка на Каймановите острови, за да ги превърне в необлагаеми влогове. За негово нещастие, Шемпски започнал да обира обирджиите. Когато Липински и Кърли се паникьосали и си поискали парите, пари вече нямало.

Шемпски не ми бе казал нищо за това.

— Защо не им ги е дал?

— Защото междувременно ги инвестирал във венчърни предприятия, които фалирали. Струва ми се, че точно тогава нещо се е променило в него. Нещо, което започнало да става все по-лошо и по-лошо, докато не излязло от контрол. Освен това и в самата банка не всичко е било наред. Шемпски е знаел, че там се перат мръсни пари.

Почувствах нечий горещ дъх до шията си. Морели погледна дъхащия и на лицето му се изписа неприязън. Беше Бънчи.

— Много хубава огърлица имаш, красавице.

Сега косата му бе подстригана и чиста, а лицето обръснато. Беше с риза, пуловер с широка яка и тъмни панталони. Познах го само по веждите.

— Какво правиш тук? — попитах го. — Нали този случай е приключен? Няма ли да се върнеш във Вашингтон?

— Не всички федерални агенти работят във Вашингтон. Аз съм от тукашните, от Джърси. — Той огледа салона. — Твоята приятелка Лула защо не я виждам?

Присвих вежди.

— Лула ли те интересува?

— Да. Нали ме разбираш — с нея може да си прекараме весело.

— Виж какво, ако си мислиш, че само защото някога е била проститутка…

Бънчи вдигна ръце, уж за да се защити.

— Не ме разбирай неправилно. Тя просто ми допада и толкова.

— Ами тогава обади й се.

— Според теб удобно ли е? Да не вземе да ми затвори телефона заради онази история с гумите?

Измъкнах химикалка от чантата си и написах телефонния номер на Лула на ръката му.

— Опитай си късмета.

— Ами аз? — попита Морели, след като Бънчи си тръгна. — Ще напишеш ли и на моята ръка някакъв номер?

— Ти имаш толкова номера, че ще ти стигнат за цял живот.

— Дължиш ми нещо — каза Морели.

Усетих гъдел под стомаха.

— Знам. Но не съм ти казала кога ще ти се издължа.

— Топката е в твоето поле — каза Морели.

Това вече го бях чувала.

Баба ми даваше знаци от другия край на салона.

— Трябва да те оставя — казах на Морели.

Той взе химикалката от ръката ми и написа своя номер на моята ръка. После каза:

— Чао. — И излезе.

— Поклонението свършва — каза баба. — Решили сме след това всички да отидем у Мейбъл, за да видим новата й спалня и да хапнем кекс. Искаш ли да дойдеш?

— Благодаря, но няма да мога. Ще се видим утре.

— Много ти благодаря за всичко — каза Мейбъл. — Много съм доволна от новата боклукчийска фирма, която ми препоръча.