Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ето го! — извика баба. — Точно пред нас е. Онази кафява кола, която излиза от лявата кабинка.

Платих таксата и хвърлих едно око на колата. Наистина приличаше на колата на Шемпски, но през последните пет минути баба цели четири пъти бе съвсем сигурна, че е видяла именно него. На автострадата за Джърси имаше много кафяви коли.

Натиснах педала на газта и с рев се преместих зад въпросната кола. Бе таурус, наистина, а и цветът съвпадаше. Виждах обаче само тила на шофьора и не можех да определя дали е Шемпски.

— Трябва да го погледнеш отстрани — каза баба.

— Ако мина встрани от него, и той ще ме забележи.

Баба извади от чантичката си магнум 44 и каза:

— Вие двамата се наведете, а аз ще му спукам гумите.

— Недей! — изкрещях. — Не стреляй! А си стреляла, а съм те обадила на мама! Че и не знаем дали това наистина е Алън Шемпски.

— Кой е Алън Шемпски? — заинтересува се Ахмед. — И какво всъщност става тук?

Вече се бях наместила плътно зад тауруса. Щеше да е по-безопасно между нас да има още една-две коли, но пък можех да го изгубя в оживеното движение.

— Баща ми ти плаща, за да ме охраняваш, а не за да преследваш разни типове — каза Ахмед.

Баба се наведе към него, без да изпуска от поглед тауруса.

— Според нас този човек е убил Фред.

— Кой е Фред?

— Падаше ми се дядо — казах му. — Беше женен за Мейбъл.

— Аха, значи отмъщавате за убийството на роднина. Това е чудесно!

Виж ти, културната пропаст можела да се преодолее с едно малко отмъщение.

Таурусът пое по автострадата към летището и когато завиваше, шофьорът му погледна в огледалото. След това се обърна назад и се взря в нас. Имаше изражението на човек, който не вярва на очите си. Беше Шемпски. И ме беше видял. Не са много хората в Джърси, които се возят на синьо-бял буик модел 1953 година. Навярно се чудеше как ли съм го открила.

— Видя ни — казах.

— Блъсни го! — каза Ахмед. — Разбий му колата! След това всички ще изскочим и ще хванем това престъпно псе.

— Правилно казва момчето — подкрепи го баба. — Я му тресни задника!

На теория това звучеше много разумно. Боях се обаче, че на практика резултатът може да се окаже друг: двадесет и три коли, накатерени една върху друга, и вестникарско заглавие:

Шемпски внезапно зави и излезе от платното си. Задмина две коли и после се върна в него. Наближаваше терминала и се бе паникьосал. Бе решил на всяка цена да се отърве от мен. Отново смени платното и насмалко не остърга странично една синя камионетка. Не можа да прецени скоростта си и блъсна отзад една лимузина. Всички, оказали се зад местопроизшествието, спряха. От Шемпски ме деляха четири коли и не можах да се доближа до него. Колите не помръднаха.

Шемпски не можеше да продължи, защото предният му десен калник се бе забил в предното дясно колело. Видях, че отваря вратата. Искаше да избяга. Изскочих от колата и хукнах след него. Зад мен тичаше Ахмед. Зад него тичаше баба.

Шемпски си проби път през контролния пункт, като разблъска хора, деца и куфари. За миг го изгубих от поглед в навалицата, после го забелязах непосредствено пред мен. Тичах с все сили, без да гледам кого блъскам. Успях да го настигна, скочих и го хванах за сакото. Половин секунда след мен върху Шемпски се нахвърли и Ахмед и тримата се затъркаляхме по пода. Шемпски не оказа особена съпротива.

С Ахмед бяхме приковали Шемпски на пода, когато дотича и баба, тракайки с обувки. В едната си ръка държеше пистолета, а в другата двете ни чанти.

— Никога не забравяй чантата в колата си — каза тя задъхано. — Трябва ли ти пистолет?

— Не. Махни този пистолет и ми подай белезниците.

Тя се порови в чантата, намери белезниците, подаде ми ги и аз ги закопчах на китките на Шемпски.

Ахмед и аз станахме, потупахме се по гърбовете и се поздравихме. После Ахмед и баба се поздравиха взаимно с поредица сложни жестове, на които не успях да разбера смисъла.

Константин Стива стоеше до входа на салона и зорко наблюдаваше ковчега. Баба Мазур и Мейбъл приемаха съболезнования и поднасяха извинения на посетителите.

— Много се извинявам, но трябваше да сложим капака — обясняваше баба Мазур на госпожа Патучи. — Фред беше гнил в земята две седмици, преди да го открият, и червеите бяха изяли почти цялото му лице.

— Колко жалко! — каза госпожа Патучи. — Човек се чувства ощетен, когато не може да види покойника.

— И аз се чувствам ощетена — съгласи се баба. — Стива обаче не можа да го докара на външност и не ни позволи да вдигнем капака.